Както бе предсказал Дунаев, опакованите във фолио и пъхнати в подгъва на дъното части от пистолета се възприемаха просто като част от конструкцията на чантата. Служителите от службите за сигурност на летищата са обучени да гледат вътре в очертанията на багажа, а не самите очертания. Множеството метални обекти в чантата служеха за отвличане на вниманието. Стоун бавно изпусна въздуха от дробовете си и продължи нататък.
Паспортната проверка се извършваше на редица остъклени гишета до изхода. „Дано късметът не ми изневери“ — каза си тихо той, като се нареди на опашката. Оставаха само още няколко минути.
Ритуалът при паспортната проверка, както изглежда, навсякъде на Запад беше повърхностен. Служителят едва го погледна, без изобщо да го е грижа, че видът му коренно се различава от снимката на паспорта. Удари на паспорта му печата за френска виза, която удостоверяваше, че е напуснал страната, и го плъзна към него през прозорчето с кратка усмивка.
— Bon voyage, monsieur.18
Докато се отдалечаваше от гишето, Стоун почувствува как напрежението напуска тялото му.
Забеляза, че един мъж със син блейзър и синя, вратовръзка, застанал в края на сектора за паспортни проверки, задържа погледа си върху него малко по-дълго от обичайното. „Дали не ставам параноик?“ — трескаво си помисли Стоун.
В следващия кратък, противен момент разбра, че човекът, който, изглежда, беше от службата за сигурност на летището, наистина го гледа, и то прекалено, внимателно, изучава лицето му с интерес, който е повече от преходен.
Бяха го разпознали.
Сигурен беше.
„Не бързай! — каза си той. — Няма нищо необичайно. Само изплашен човек би хукнал да бяга в тази ситуация. Върви с нормалната бърза крачка на човек, който закъснява за самолета.“
Човекът се бе обърнал след него, бе напуснал, мястото си до паспортните гишета и бе тръгнал подире му.
Стоун виждаше отражението му в прозореца на коридора, по който вървеше. „Нормално. Върви нормално. Няма нищо необичайно.“
Ето го и изходът. Беше празен. Пътниците за Бон се бяха качили вече и служителките от авиолинията се мотаеха в очакване на някой закъснял, смееха се и приказваха помежду си.
Човекът беше все още зад гърба му. Защо не го настигаше? Защо просто не го сграбчеше и да свършва; най-сетне?
Една от служителките на изхода го гледаше как идва и неодобрително клатеше глава.
— Много закъснявате, господине — извика тя. — Самолетът ще излети всеки момент.
Стоун размаха насреща й бордната карта.
— Ще успея — каза той и се шмугна покрай нея.
— Тичам бързо.
— Хей, господине! — извика жената, когато Стоун се втурна в тунела към самолета.
Сега!
На влизане в пълния самолет пъхна бордната карта в ръката на стюардесата. Мина през целия салон, избутвайки един човек, който слагаше куфар на мрежата над седалките, и стигна до самата опашка.
Да! Още не бяха затворили задната врата, тъкмо се канеха.
— Господине! — Един от стюардите сочеше към него. — Какво правите?
Но Стоун вече слизаше по металните стъпала и стиснал пътната си чанта, хукна по пистата. Ревът на мотора беше оглушителен. Беше разчел времето точно. Следващият самолет на пистата, боядисан в бяло-синьото на „Аерофлот“, без всякакво съмнение беше съветски „Илюшин 62“, готов за излитането след около две минути. Тъкмо щеше да успее.
Стоун се бе откачил от преследвача си, като се бе устремил в посока, която той не можеше да предвиди. Знаеше, че от сградата на аерогарата не могат да го видят, тъй като корпусът на самолета го закриваше. Изкачи външната сервизна стълба и когато влезе в салона, видя изненадания поглед на пълничката съветска стюардеса. Подаде бордната си карта. Изненадата й премина в неодобрение.
— Извините — каза той на жената. — Простите. Я очень опаздываю.
Седна на мястото си и неспокойно погледна през прозореца. Беше в безопасност. Човекът от охраната на летището си мислеше, че ще лети за Бон, и положително бе поискал подкрепление, за да задържат и претърсят самолета. Докато разберат, че е слязъл, самолетът на „Аерофлот“ щеше вече да е излетял. Стоун почувствува, че моторите заработват на по-високи обороти, и две минути по-късно потеглиха по пистата. Когато след още минута и половина самолетът излетя, той се отпусна в седалката, затвори очи и изпусна въздишка на облекчение.