— Дочь моя! — каза Леман. Руският му, учен преди десетилетия, на млади години, все още беше сравнително добър.
След дълга прегръдка Соня го пусна и без да откъсва от него очи, каза:
— Моментът наближава.
— Мен няма да ме има — отвърна Леман с пресекващ глас.
— Не говори така — прекъсна го тя.
— Но наистина няма да ме има — рече той.
И тогава на вратата се почука.
— До скоро — каза Соня и се обърна да си тръгне.
63
Москва
Стоун пристигна в Москва на свечеряване и затътри крака в дългата опашка туристи, повечето германци, към сградата на аерогарата в Шереметиево.
Аерогарата беше мрачна и слабо осветена. Построена от западногерманците в края на седемдесетте години за наплива от чужденци, който се очакваше във връзка с летните олимпийски игри през 1980 година, тя беше семпла и модернистична, каквато може да бъде само сграда, проектирана от германци — обширно пространство, покрит с черна гума под, а над него висок сводест таван от боядисани метални тръби. Ако всичките лампи на тавана бяха запалени, аерогарата щеше да блести. Вместо това руснаците държаха повечето от тях изключени — за икономия.
Стоун бе цял изтръпнал от напрежение. Знаеше, че ако някой предприемчив митнически инспектор открие разглобения пистолет, всичко ще е свършено. Намери тоалетна и взе пътната чанта със себе си в кабината. Там бързо сглоби пистолета и го сложи в джоба на костюма си.
Само след няколко минути вече седеше до шофьора на стар черен руски автомобил „Волга“, на предното стъкло, на която имаше синя лепенка с емблемата на „Интурист“.
Докато пътуваха по магистралата покрай нискостеблени гори и от време на време покрай някой плакат с червено-бели букви на кирилица, шофьорът не пророни нито дума. За малко повече от половин час стигнаха на улица „Горки“, една от главните артерии на Москва, а после, когато точно срещу тях се показа Кремъл, завиха надясно и влязоха в паркинга пред хотел „Национал“.
Хотелът беше още отпреди революцията, един от малкото хотели в Москва, останали от царско време. Стоун бе чел някъде, че през 1918 година Ленин живял няколко месеца тук, докато ремонтирали стаите му в Кремъл.
Отвън имаше вид на обикновена сграда от кафяв камък. Руснаци с кожени шапки и безформени палта минаваха забързано покрай него. Шофьорът спря таксито пред хотела и изключи мотора.
— Почакайте — каза Стоун.
Шофьорът го погледна въпросително.
— Къде мога да обменя пари? — попита на руски Стоун.
— В офиса на „Интурист“, малко по-нататък на същата улица.
— Дали е още отворено?
— Да, още един час.
— Закарайте ме там, ако обичате.
Шофьорът вдигна рамене, запали колата и направи маневра, за да се върнат на улица „Горки“.
Стоун обмени част от парите си в рубли и се върна при таксито да плати на шофьора.
— Нямам повече нужда от вас. Ще отида пеша до хотела.
Шофьорът сбърчи чело.
— Както желаете — каза той и потегли.
Стоун остана няколко минути на улица „Горки“, докато пред него не спря жълто такси. Шофьорът без съмнение бе разбрал, че е чужденец. И тази кола беше „Волга“, но изглеждаше поне на двадесет години.
Стоун се качи и даде адреса.
Таксито мина покрай Кремъл, по проспект „Маркс“, после по Калинински проспект, пресече Москва река при хотел „Украйна“ и стигна до Кутузовски проспект. Стоун гледаше през прозореца местата, през които минаваха. Виждаше Москва за първи път, след като толкова време бе слушал за нея, и имаше чувството, че се намира сред декор от филм, който е гледал много, много пъти.
Градът изглеждаше някак нереален, по-голям от живота, по-мрачен и сив, отколкото бе очаквал, с широки, зле осветени улици. Стигнаха до масивна сграда от кремав камък. Пред нея имаше будка с униформен милиционер. Шофьорът размени няколко думи с него и зави зад ъгъла.
— Той каза, че трябва да слезете тук.
Стоун слезе и му плати, после погледна още веднъж адреса, който си бе записал, и намери номерата на входа и апартамента, които му трябваха.
Нямаше звънец. Почука.
Вратата отвори тя.
Не беше подготвен за красотата й. Разбира се, през последните кошмарни седмици беше мислил много за нея, беше си представял как изглеждаше и как звучеше гласът й в Ню Йорк. Беше се питал, дали няма да му хлопне вратата по същия начин, както бе затворила телефона, когато и се обади от Торонто.