— Разбирам — рече Бейлис. Беше започнал да схваща смисъла на тази лекция по история.
— Павличенко — обобщи Лансинг — като страстен украински патриот, чиито родители са му били отнети и убити от хората на Сталин, през целия си живот е хранил една мечта — да събори старото и да положи ново начало. Той вижда себе си, поне така предполагам, като един съвременен Ярослав Мъдри.
— Но Горбачов вече извършва сериозни промени — възрази Бейлис.
Темпълтън заговори с въздишка на раздразнение, сякаш Бейлис беше някакво досадно дете:
— Както сме констатирали хиляди пъти, Горбачов е временна фигура. Той не може да остане дълго, няма да остане. После — това е въпрос на месеци, може би дори на седмици — враговете му ще го свалят и ние ще бъдем изправени пред едно дясно, неофашистко съветско ръководство, което ще бъде опасно. Не можем да поемем този риск. Не можем да поставим всичко на карта.
Бейлис кимна, онемял от смайване.
— С нашия човек — намеси се и Сандърс — подготвяме не само появата на златните арки на „Макдоналдс“ в Москва, но и на рекламните табла на „Копъртън“ във всички курортни градчета на Крим, на бензиностанциите „Ексън“ и на крайслерите, на търговските центрове „К“ и на компютрите „Епъл“. На всичко възможно. Става дума за окончателното възстановяване на капитализма в Русия. Точно както е било преди революцията.
— Но ако дадем на Горбачов възможност… — започна Бейлис.
Директорът на Централното разузнавателно управление се прокашля.
— Роджър, Горбачов вече я имаше. Време е да сложим нашия човек. Ако продължим да чакаме, историята ще мине покрай нас. И отново ще бъдем върнати към студената война.
— Но как точно възнамерява Павличенко да заграби властта? — попита Бейлис.
— Не знаем, Роджър, и искрено казано, не ни интересува. Но всичките ни сигнали показват, че това ще стане скоро, може би в разстояние на шест месеца. Някъде след срещата на високо равнище. След броени часове някои от нас заминават за Москва. Поогледай се добре, докато си там, защото, като се върнеш от полета на „Трансуърлд Еърлайнс“ Вашингтон — Москва, нещата ще бъдат различни. Сигурен съм, че следващия път, когато нашият президент отиде в Русия, ще преговаря с друг човек.
Бейлис кимна.
— Ще се свържа с Маларек — каза той, — веднага след като си тръгна оттук. — Отново кимна, преглътна и се усмихна на останалите от Светилището. — Благодаря ви. Чувствувам се поласкан. — Вдигна длани и усети стягане в гърдите. — Благодаря ви.
65
Москва
Шарлот ахна.
— Какво правиш тук? — попита тя с остър шепот и пламнало от гняв лице. — Какво ти става?
— Имам нужда от теб, Шарлот.
— Върви по дяволите! Върви по дяволите! Какво си направил? За бога, какво си направил?
Стоун се опита да хване ръката й, но тя я издърпа и се смръщи.
— Жилището ти е чудесно — каза меко Стоун и заоглежда хола. Апартаментът беше обзаведен в семплия й, но елегантен стил, с малко, добре подредени мебели. Охрата на ориенталския килим подчертаваше бледопрасковения цвят на дивана и столовете. — Малко прилича на къщата, където прекарахме медения си месец. Забравила си само бидетата със сърцевидна форма.
Шарлот не се засмя. Гледаше го с отчаян поглед.
— Защо ми затвори телефона? — попита той.
— Господи, не можем да говорим тук! — Тя посочи с пръст към тавана.
Стоун поглъщаше с очи фигурата й, поемаше аромата й. Отново, както толкова пъти досега, изпита удивление, че е женен за тази жена. Прониза го чувството за вина, че я е наранил.
— Къде можем да поговорим?
— Хайде да се поразходим — каза тя с леден тон.
Облече си палтото, двамата напуснаха сградата и излязоха на улицата, минавайки покрай дебелия униформен милиционер, който кимна на Шарлот, без да се усмихне, и внимателно разгледа Стоун.
Тя вървеше уверено. По много причини този град беше неин и Стоун веднага го почувствува по начина, по който го поведе: целенасочено и без да се замисля. Времето на раздялата й се бе отразило благоприятно. Изглеждаше завладяна от вътрешно спокойствие, от самоувереност, каквато никога преди не бе имала. Той се питаше, дали вече не го е изхвърлила от мислите си. Дали вече не е твърде късно.