Дълго останаха да лежат един до друг напълно изтощени. После станаха и отвориха бутилка вино. В началото разговорът им вървеше трудно. Стоун я целуна, тя плъзна ръка по гърдите му.
— Бях забравила какво е усещането от досега с гърдите ти — каза тя. — С другата ръка заразтрива врата му. — Жалко, че косата ти е толкова къса. — Гледа го известно време, после добави: — Радвам се, че си тук.
Стоун я целуна.
— И аз.
— Но съм малко объркана.
Той се разсмя.
— Зная. Това е хубаво.
Той чувствуваше топлото й меко тяло под себе си, тя — допира на твърдата му сила. После той се плъзна надолу и отново проникна в нея, движенията му бяха мъчително бавни, влудяващи и тя усети как поне за момента я залива възхитително доволство.
Рано сутринта Стоун се събуди от един сън — ужасен, тревожен, изпълнен с угризения сън за Пола Сингър — и видя, че леглото до него е празно. Шарлот я нямаше.
Страхът глухо отекна в стомаха му и тогава си спомни, че бе излязла да се обади на един от хората, от които черпеше информация. Обърна се на другата страна и веднага потъна отново в сън.
Малко по-късно се събуди за втори път, усетил как Шарлот се промъква в леглото до него. Обгърна с ръка талията й и почувствува нейната топлина.
— Чарли — прошепна тя с долепени до ухото му устни, говореше почти без да диша. — Познавам един човек, с когото можем да поговорим.
— Ъм?
— Мисля, че сигурно е от компанията. Ако Сол Ансбах е бил нрав, че поне някои хора от ЦРУ са забъркани, може би си струва да рискуваме и да поговорим с него.
Стоун веднага се разсъни, погледът му беше тревожен. Кимна в знак на съгласие.
— Можем да го използуваме, за да стигнем до другите чрез него — продължи тя с едва доловим шепот. — Да му изложим всичко. Ако е замесен, веднага ще разберем.
— Да отвърна Стоун също шепнешком. — Само че за по-сигурно ще му кажем само толкова, колкото да се уверим, че не е замесен. — Питаше се, дали наистина апартаментът се подслушва и дали електронните подслушвателни устройства могат да улавят и шепота. Взе часовника си от нощното шкафче и го погледна. — По моите изчисления разполагаме с тридесет — тридесет и два часа. Но мисля… — поколеба се, не искаше да я плаши. — Като се имат предвид възможностите, с които разполагат хората, които ме преследваха, няма да мине много време и ще ме проследят до Москва.
— Ако вече не са те проследили.
— Да — прошепна той, — ако вече не са ме проследили.
66
5 ноември
Кремълската клиника, пететажна сграда от червен гранит в класически стил, украсена с псевдогръцки колони и купол, се издига зад висока желязна ограда в центъра на Москва, недалеч от Кремъл, срещу библиотека „Ленин“. Тук се лекува съветската номенклатура, елитът. Навсякъде се забелязват най-строги мерки за сигурност и лекарите са внимателно проучени, толкова внимателно, че поради етнически произход или предполагаема неблагонадеждност не са допуснати много от най-талантливите специалисти. По тази причина кремълската клиника, която се ръководи от Четвърто управление на Министерството на здравеопазването, макар да разполага с най-добрите и най-скъпите апарати и медикаменти, често не предлага най-доброто лечение. В действителност много от лекарите са с посредствени способности. Но има и някои изключения.
Александър Борисович Кузнецов, специалист по вътрешни болести, наближаваше петдесетте. Беше опитен лекар и имаше бърза мисъл — нещо, с което малцина от колегите му можеха да се похвалят, но и не обичаше да се самоизтъква, така че рядко будеше враждебност.
Само десет години след като бе завършил стажа си в една ленинградска болница, той бе избран да работи в кремълската клиника, да обслужва най-влиятелните хора в страната. Знаеше, че това е огромна чест, доказваше го и щедрата заплата, защото в Русия привилегиите винаги вървят ръка за ръка с парите. Известно му бе също, че е избран не заради медицинските си умения, а заради това, което се считаше за политическа благонадеждност — баща му бе заемал някакъв малък пост по времето на Сталин и дори само фактът, че бе оцелял толкова дълго, се възприемаше като доказателство за неговата правоверност.