Но Александър Кузнецов не беше точно такъв, за какъвто го мислеха партийните му другари.
Обичаше работата си като лекар и макар приятелите и колегите да гледаха на него като на добър комунист, не изпитваше нищо, освен презрение към това, което беше останало от съветския комунизъм. С чисто научните си постижения и вярата, че е длъжен да полага всички усилия, за да лекува дори тези, които мрази, той беше един от изтъкнатите медици в клиниката. Беше наистина безукорен. Но имаше дни, когато не би имал нищо против дебелаците от Политбюро и Централния комитет, за които се грижеше, да пукнат моментално до един.
А после следваха дни, когато се шегуваше със седналите на кушетката за прегледи разсъблечени крехки старци и не изпитваше към тях нищо друго, освен състрадание.
Кузнецов беше в тази болница срещу библиотека „Ленин“ от осем години, а преди това беше работил в по-изисканото здравно заведение в Кунцево и беше участвувал в лекарския екип, натоварен да се грижи за умиращия Юрий Андропов. Посредством близки и доверени приятели, с които бе споделял недоволството си — макар че дори и с тях бе предпазлив — се бе запознал с няколко западни кореспонденти и им бе съобщил, когато бъбреците на Андропов престанаха да функционират.
Така, тихомълком, бе започнал да предава информация от кремълската клиника на западните журналисти, макар че едва ли беше единственият им източник. Не го бе направил от желание да ускори смъртта на Андропов, далеч беше от такива мисли, а защото се възмущаваше от секретността, забулваща грижата за здравето на хората от върхушката. Чувствуваше, че руският народ има право винаги да знае какво става с ръководителите му. Прекалено често го държаха в неведение, а това само раздухваше най-ужасни слухове. Кузнецов помнеше как Политбюро бе забавило съобщението за смъртта на Константин Черненко цели три дни, докато се полагаха отчаяни усилия да се избере ръководител и се реши кой да поеме властта. Пет пари не даваше за тази секретност.
При все това молбата на Шарлот Харпър му се видя малко необичайна. Беше му се обадила късно снощи, след полунощ, и се бе представила като братовчедката Лиза от Рига. Беше го нарекла с галеното му име Саша. Този предварително уговорен сигнал имаше за цел да обясни, в случай че някой ги подслушва, откъде идва неруският й акцент. Тя говореше отлично руски, почти като рускиня, но чуждият акцент все пак се долавяше. Много важно! В Съветския съюз се говореше с десетки различни акценти.
— Значи ще се срещнем утре в пет пред Третяковската галерия — бе му казала тя. Това също беше сигнал и му отне само секунди, за да си спомни: щяха да се срещнат в седем сутринта пред станцията на метрото „Ленински проспект“, достатъчно отдалечено и сигурно място.
Този път тя не го молеше да разбере какво е състоянието на някой ръководител на смъртно легло. Искаше от него да прегледа медицинската документация на всеки един от членовете и кандидат-членовете на Политбюро, деветнадесет мъже и една жена, и да види дали в папката на някого от тях няма диагноза на сериозно заболяване, за което обществеността не знае. Молбата й беше странна, но нямаше да му отнеме много време и той се съгласи.
— Да — отговори той, — мога да го направя, без да се излагам на опасност, без да будя подозрение, трябва ми само достатъчно добър претекст.
Щеше да опита.
На всеки етаж в кремълската клиника има три компютърни терминала — по един във всяка сестринска стая. С тяхна помощ се получават данни от лабораторните изследвания. Освен това има и два терминала в малките заседателни зали, които са на разположение на лекарите, но тъй като повечето от тях не обичат да работят с компютър, те обикновено стоят неизползувани.
Кузнецов се чудеше как функционират всичките останали болници в Съветския съюз, в които нямаше компютри. Компютрите, които така често навеждат на асоциации за Големия брат на Джордж Оруел и неща от този род, са преди всичко заплаха за тоталитарната държава. Те правят информацията широко достъпна, тя вече не е съсредоточена само в ръцете на управляващите. А информацията е власт. Кузнецов беше щастлив, че всеки лекар в клиниката има свободен достъп до компютрите. Питаше се само, колко ли време ще мине, преди някой от мъдрите администратори на болницата да намисли как да ограничи потока от медицинска информация. Защото в тези компютри се съхраняваше личната медицинска документация на най-висшите ръководители.