Но как беше възможно? От резултатите, които бе прегледал горе, се разбираше, че томографският преглед при приемането му не е показал нищо особено. А сега виждаше картината на масивен удар. Как би могъл някой да не го забележи?
В цялата тази работа определено имаше някаква измама.
Тогава забеляза датата в горния ляв ъгъл на екрана.
Седми ноември.
Ако се вярваше на компютъра, тези снимки са били направени на 7 ноември. Тоест — след два дни.
В комуникационната зала на Първо главно управление на КГБ в покрайнините на Москва един от терминалите започна да издава чести писукащи сигнали. Алармената сигнализация беше свързана с детекторна система, предназначена да отбелязва всяко проникване в някоя от няколкото компютърни мрежи в града.
Мониторът излъчи цяла поредица кратки съобщения:
НАРУШАВАНЕ НА ЗАЩИТАТА
ЦЕНТРАЛНА КРЕМЪЛСКА КЛИНИКА
ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ВЪТРЕШНИ БОЛЕСТИ
ТЕРМИНАЛ 3028
Последва пауза, докато централната памет сравни кода на лицето със списъка на болничния персонал, и после се появи друг надпис:
АЛЕКСАНДЪР КУЗНЕЦОВ
67
Закусвалнята беше неприветлива, дори грозна, обзаведена с тесни маси, на които хората се хранеха стоешком. Беше пълна и миришеше силно на препържена мазнина. Високите прозорци бяха изпотени на големи овални петна. Стояха на опашката и никой от двамата не говореше; придвижваха се покрай чашите кисела сметана и купите супа с пирожки към тезгяха, на който се подаваше храната. Там две сивокоси жени изсипваха в сандък подноси хрупкави златистокафяви пирожки.
Пелмените — блюдо от покрити с белезникаво тесто топки сивкаво месо, задушени на пара и после гарнирани с кисела сметана, не бяха толкова лоши, колкото изглеждаха. Пирожките бяха хрупкави и апетитни. Стоун ги преглъщаше с чаша димящо кафе с мляко, което с положителност не беше истинско, а някакъв жалък заместител, щедро смесен с горещо мляко.
— Не мога повече да нощувам в жилището ти — каза замислено той, докато се хранеха. Пийна глътка от ерзац кафето. — За твое и за мое добро.
— Зная.
— Имаш ли някаква идея? Някакви приятели, може би?
— Операторът ми Ранди. Продуцентката ми Гейл. И двамата се изключват, защото са ми съседи и първо тях биха заподозрени. Но познавам един руснак, художник, който има доста голям апартамент, нещо като мансарда, където рисува. Сигурно ще може да те подслони.
— Чудесно.
Известно време продължиха да се хранят, без да разговарят. Като свърши с пелмените, Стоун каза:
— „Староверците“.
— Какво „староверците“?
— Не направихме нищо, за да научим повече за тях.
— Дай ми време до довечера.
— Довечера? Дотогава може да е вече късно!
— Ами, виж, не мога да проникна на мястото, което ми трябва, по нормален, законен начин. — Шарлот погледна часовника си. — Вече е време. Нашият информатор обикновено ползува час — час и нещо за обяд и… клиниката му е само на една пресечка оттук. Човекът е не само лекар, но и учен, така че е напълно в реда на нещата, ако се отбие в библиотека „Ленин“.
Пресякоха улицата, после изкачиха стъпалата до колонадата пред входа, влязоха, оставиха палтата си на гардероба и слязоха по едно стълбище до кръгла зала с твърди каменни пейки. Учени, които си почиваха от работата в читалните, седяха там и пушеха. Шарлот и Стоун седнаха на края на една пейка.
След няколко минути към тях се присъедини мъж на възраст между четиридесет и петдесет години, облечен в костюм и вратовръзка под скъпия на вид кожух от овча кожа. Седна до тях и веднага извади кутия цигари „Беломорканал“. Обърна се към Шарлот и заговори на руски:
— Имате ли кибрит?
Тя равнодушно му подаде кутийката. Той я взе мълчешком и си запали цигарата. Пое дима и заразказва бързо и тихо.
Отдалеч двамата имаха вид просто на мъж и жена, завързали случаен разговор, явно не без задни мисли от страна на мъжа по отношение на хубавата блондинка. Никой в залата не им обръщаше внимание.
— Мисля, че намерих това, което търсите — каза Кузнецов. Изпусна цял облак цигарен дим и се огледа със сконфузена усмивка, досущ като отритнат ухажор. Правеше го с голямо усилие, беше скован от страх. Стоун седеше встрани, нравеше се, че чете „Литературная газета“, и поглеждаше към тях крадешком.