Телефонът иззвъня след половин минута.
— Има ЧП — каза Маларек, използувайки служебния жаргон за извънредно произшествие.
Даде данните и затвори.
Взе си цигара от малката бяла металическа кутия на бюрото и я запали. Облегна се назад и се замисли за Роджър Бейлис, който би направил всичко, за да си повиши реномето пред президента. Имаха късмет, изключителен късмет, че Бейлис бе направил глупостта да се обади по открита линия. Не беше казал нищо определено на съветника по националната сигурност, така че нямаше никакво изтичане на секретна информация. Времето точно щеше да им стигне.
Бейлис никога не му бе харесвал.
Роджър Бейлис се питаше дали не го следят.
Колата след него се движеше на прекалено малка дистанция, така че той премина в дясното платно, покрай железния парапет. Вдигна очи към огледалото и видя, че и тя е сменила платното. Отново беше точно зад него.
Погледна нервно стръмния наклон оттатък парапета и веднага разбра какво ще се случи. Спомни си нещо, което веднъж му бе казал Маларек — колко добри били неговите хора в предизвикването на „злополуки“. Изглеждали досущ като истински.
Не трябваше да се обажда в Белия дом по неосигурена линия. В края на краищата, всеки можеше да ги подслуша.
Натисна клаксона, но колата вече се беше долепила до бронята му и го изтикваше от пътя. Чу се стържене на метал върху метал.
Видя табелката с номера на форда, видя, че е регистриран в окръг Колумбия, а после откри самотната малка лепенка на предното му стъкло, в началото — като малък пурпурен отблясък. На тези, които не бяха чували за фондация „Американски флаг“, тази лепенка не говореше нищо.
„Не. Обаждането… Прехванали са обаждането ми. Моите собствени мерки за подслушване на линиите!“ — разбра ужасен Бейлис, осъзнал иронията. А после, в момента, в който почувствува удара, не му останаха вече никакви съмнения за начина, по който щеше да умре.
70
Москва
Нощта беше мразовита, пътищата — заледени и хлъзгави. Стоун караше реното на Шарлот и му беше трудно да го управлява. Още повече че много от улиците бяха затворени заради празненствата на следващия ден. Целият град им бе подчинен, както ставаше и във всички останали официални случаи в Москва. Голяма част от центъра бе оградена с кордон за осигуряване на безопасността. Из целия град се развяваха знамена, грамадни триумфални плакати с вдъхновени социалистически труженици възхваляваха преизпълнението на плана в заводите.
След срещата с Парадисо, Стоун и Шарлот се бяха върнали в апартамента и бяха направиха план. Бяха решили единодушно, че е важно Шарлот да продължи нормално работата си, за да не буди подозрение, ако някой я наблюдава, и да не издаде присъствието на Стоун в града.
Шарлот бе отишла в бюрото си да напише репортажа, към който след това щеше да прибави само заснетия материал от посрещането на президента на летище „Внуково“. После, при първа възможност щеше да продължи издирването на човека, смятан за ръководител на „староверците“. Бе подхвърлила на Чарли, че може би има начин да научи кой е, но бе отказала да му съобщи какъв точно е този начин. Стоун можел да й се обади по-късно и да разбере какво е открила, ако е открила нещо.
Стоун беше прекарал няколко часа в безрезултатно ровене из книгите на Шарлот по история на Съветския съюз. Бе търсил едно име, свързано с клането в Катинската гора, името на един самотен герой, но не бе намерил нищо.
Не можеше да стои бездеен и тръгна да посети Соня Кунецка. Дъщерята на Леман, която Шарлот бе намерила. Жената, с която през 1953 година се бе срещнал за малко в една от станциите на метрото Алфред Стоун.
Соня Кунецка му се видя дребна и неприветлива. Носеше проста рокля, очила с железни рамки закриваха хубавото й, нежно лице. Когато отвори вратата, изглеждаше объркана.
— Что такое? — попита тя.
— Трябва да поговорим — отвърна Стоун също на руски. — Веднага.
Очите й се разшириха от ужас, в тях блеснаха сълзи.
— Кой сте вие?