— Ако не ме пуснете да поговорим вътре — каза Стоун, — ще съм принуден да взема мерки, които може и да не ви харесат.
— Не!
— Спешно е, хайде!
Мина покрай нея и влезе в апартамента. „Това е жената, заради която беше пожертвуван баща ми — мислеше си Стоун. — Точно тя е.“
Соня Кунецка го последва в хола, където седеше един мъж. Стоун щеше да научи името му по-късно: Яков Крамер. От едната страна на лицето му имаше ужасен белег. Беше силен на вид човек на средна възраст, щеше да е красив, ако не беше тази деформация.
— Вие сте се срещали с баща ми — изрече бавно Стоун.
Тя се усмихна.
— Бъркате ме с някого.
— Не, не ви бъркам. Нося снимката и мога да го докажа. Един ден, много отдавна, за да бъдем точни — през 1953 година, вие сте се срещнали с баща ми в една от станциите на московското метро. Той ви е предал един пакет.
По лицето й внезапно премина тревога. Това я издаде.
— Не разбирам за какво говорите — запротестира тя.
— Зная коя сте — каза Стоун. — Зная кой е баща ви.
— Кой сте вие?
— Чарлз Стоун. Познавали сте баща ми, Алфред Стоун.
Жената простена, устата й се отвориха, като че ли щеше да изпищи, очите й гледаха диво.
После, за негово учудване, тя протегна трепереща ръка и докосна ръката му.
— Не! — изрече тя, клатейки глава, сякаш задавена от думите. — Не! Не!
Яков Крамер ги наблюдаваше слисан.
— Трябва да поговорим — каза Стоун.
Лицето на Соня замръзна в неподправен ужас. От очите й потекоха сълзи.
— Не — прошепна тя. Вгледа се внимателно в него, после протегна и двете си ръце, за да го докосне. — О, боже, не! Защо сте тук? Какво искате от мен?
— Зная чия дъщеря сте. Баща ви е дошъл, за да ви изведе от страната, нали? Но трябва да знаете, че съм готов да ви попреча. Можете да не се съмнявате. Освен ако не ми помогнете.
— Не! — изкрещя жената с приковани в Стоун очи. — Моля ви, вървете си. Не трябва да бъдете тук при мен!
— Кой е този човек, Соня? — попита Яков — Какво приказва той? Махайте се оттук! — И застрашително тръгна към Стоун.
— Не! — каза му Соня. — Остави го. Ще говоря с него. — Тя се разплака, свали очилата и изтри сълзите с опакото на ръката си. — Ще говоря с него.
В седем часа вечерта президентският самолет кацна на летище „Внуково“, на тридесетина километра югозападно от Москва. Пистата бе осветена ослепително ярко и украсена с редици съветски и американски знамена, които се вееха и къдреха на вятъра.
Президентът и съпругата му първи се появиха от самолета, последваха ги държавният секретар и съпругата му, а после останалите от американската делегация.
Малка група съветски официални лица, включително членовете на Политбюро, се бе скупчила да ги поздрави. Съветски операторски екип запечатваше великия момент на филмова лента.
След кратката церемония по посрещането президентът бе отведен до очакващата го американска лимузина, брониран черен „Линкълн“ с американски шофьор на волана. Останалите от официалната делегация бяха настанени в чайки и сред оглушителния рев на моторите колите потеглиха с най-голяма скорост по средното платно на шосето за Москва.
Шофьорът на президента в началото сякаш беше малко нервен, че трябва да кара толкова бързо, колкото руските си колеги, но после се успокои и изглежда, започна да му харесва.
— Господин президент, във Вашингтон никога не съм карал с такава скорост.
— Да не си и помислил! — каза президентът с вид на човек, комуто започва леко да прилошава.
Колите от кортежа вървяха опасно близо една след друга, сирените виеха. Летяха така стремително, че президентът — предпазлив човек — беше сигурен, че ще катастрофират. Няколко коли на съветската охрана обикаляха покрай процесията, ловко и опасно се включваха и излизаха от нея.
Когато навлязоха в града, президентът се загледа с голям интерес през прозореца.
Две коли по-назад, в лимузина „Чайка“, седеше съветникът му по националната сигурност с няколко от помощниците си.
Крейг Матюсън съчиняваше изявление, което щеше да бъде направено следващата сутрин в американското посолство. В него президентът щеше да изрази сърдечните си съболезнования във връзка с кончината на един от най-лоялните си сътрудници в Белия дом, Роджър Бейлис. „… Съжалявам, че Роджър не е с нас сега — завършваше изявлението, — в това време на триумфи, за идването, на което той допринесе толкова много“.