Матюсън бе дълбоко наскърбен от загубата на младия човек. Бейлис беше толкова амбициозен, колкото и всички останали, с които се бе срещал в орбитата на държавното управление. Може би прекалено ловък кариерист, но все пак в основата си почтен човек. Как ли беше станала тази катастрофа? Какво е правил, та точно в деня на заминаването за Москва е карал по магистралата? Дали възбудата от предстоящата среща на високо равнище не го е направила фатално невнимателен?
Но защо Бейлис му се бе обадил точно преди катастрофата и бе казал, че имал да му съобщава нещо наистина спешно? Какво ли е било това толкова нетърпящо отлагане нещо, което Бейлис е искал да му каже и — тук размишленията на Матюсън ставаха мрачни — възможно ли беше злополуката да има някаква връзка с това?
Матюсън беше изпълнен с подозрения, дори малко уплашен.
Гледаше бягащата покрай прозорците Москва. „Дори нощем, когато толкова градове изглеждат вълшебни, този е необикновено грозен — мислеше си той, — обезпокоително тих, безлюден. Странно за един толкова известен град в навечерието на най-големия му празник.“
После забеляза, че улиците не са съвсем безлюдни: на всеки няколко метра стояха милиционери в сиви униформи, една безкрайна редица по целия път от летището до града. Трябва да бяха с хиляди.
Очевидно беше, че Съветите взимат всички мерки за охраната на почетните си гости.
Четири коли зад Матюсън пътуваха Михаил и Раиса Горбачови и близкият приятел и съветник на Горбачов Александър Яковлев.
Горбачов седеше безмълвно и гледаше право пред себе си, потънал в мислите си, докато Яковлев не ги прекъсна:
— Представителен мъж.
— Хмм?
— Президентът. Винаги съм го намирал представителен. — Яковлев, който бе следвал в Колумбийския университет и бе прекарал години като посланик в Канада, претендираше, че разбира темперамента на западняците. — А също и разумен.
Горбачов кимна. Очите му бяха неподвижни, стоманени.
— Преуморен е — каза Раиса Горбачова и погледна съпруга си.
— Добре, починете си — рече Яковлев. — Утре денят ще бъде дълъг.
Горбачов се обърна към съветника си.
— Мислиш ли, че знаят?
— Какво да знаят?
— Дали знаят — повтори разгорещено Горбачов — кой… кой, по дяволите, се опитва да направи преврат?
— Нямам представа. Без съмнение разполагат с някакви разузнавателни сведения по този въпрос. Което ще рече, че ще се опитат да се възползуват от слабостта ти. Изобщо от вероятността, разбираш ли, да не се задържиш. По същия начин, по който Брежнев изработи Никсън, преди да го дискредитират, разбираш ли…
— Нямам предвид това — отвърна раздразнено Горбачов и отново се обърна напред. — Искам да кажа, мислиш ли, че знаят какво сме открили? За участието на ЦРУ?
— Ако ме питаш дали президентът и хората му са замесени в това, което става тук, както изглежда, смята Павличенко, това ми се струва абсурдно. Не го допускам.
Горбачов отново кимна. Разсеяно прокара език по вътрешната страна на бузата си и не отговори.
В колата непосредствено след неговата седеше Андрей Павличенко, сам, ако не се смята шофьорът. Беше си сложил очила за четене и преглеждаше без интерес куп резюмирани доклади от разузнаването в Германия, Полша и България.
За кой ли път си повтаряше на ум онова, което трябваше да се случи.
Знаеше, че само бързото обезглавяване на руското ръководство ще даде нужния резултат — ще хвърли държавата в безредици. Законодателните органи.
— Върховният съвет, Съветът на народните депутати — ще бъдат сковани от страх и няма да са в състояние да действуват решително. Ще настояват за извънредни мерки.
След погрома на Червения площад малцината оцелели — висши офицери от Червената армия и от Министерството на вътрешните работи, всичките от Секретариата, които нямаше да са на мавзолея, дори и близо до него — щяха да обявят извънредно положение.
За света разрушаването на Лениновия мавзолей щеше да изглежда като кулминация на терористичната кампания, влудяваща Русия напоследък. След като бъдеха изследвани останките от взрива, произведените за ЦРУ пластични експлозиви щяха да докажат ясно и неопровержимо американското участие в тази трагедия.
Ами да, едва ли някой щеше да се усъмни. Особено след като Павличенко, веднага след възстановяването си от удара, разкриеше доказателствата за опитите от страна на малка група американски заговорници, наричаща се Светилището, да елиминира съветското ръководство отвътре.