Но още преди това да стане, оцелелите от най-висшето съветско ръководство, т.е. заговорниците от Секретариата, щяха да обвинят американците в заговор за разбиване на Съветския съюз във време на голяма нестабилност. Точно когато Москва разхлабва веригите, отключва вратите си, отваря се към Запада.
И щяха веднага да вземат мерки за стабилизиране на положението.
Секретариатът, убеден, че работи за обединяване то на Съветската империя, веднага щеше да се разпореди глупавият и опасен курс на Михаил Горбачов да бъде незабавно прекратен. Щеше да обяви, че за сигурността на обществото е необходим ред. И тогава…
Тогава Андрей Павличенко щеше да осъществи мечтата на живота си.
Щеше да освободи Украйна.
При Горбачов и всеки друг руски ръководител това никога не би могло да стане. Украйна, житницата на Съветската империя, най-богатата поробена република най-после щеше да бъде свободна.
И незабавно малкото, останало от Съветската империя, щеше да попадне под ръководството на един украинец, чиито родители бяха убити от Москва. Един украинец щеше да стане господар на Москва.
Кремъл, какъвто го познаваше историята, нямаше повече да съществува.
Павличенко отново се опита да се съсредоточи върху купчината документи, но не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за държавния преврат, който щеше да промени лицето на света.
— Държали са ви тук като заложница, нали? — попита Стоун.
Тя кимна и прехапа долната си устна. Беше помолила Яков да ги остави насаме. Налагаше се после да му каже всичко. Щеше да й бъде ужасно трудно, не знаеше откъде би трябвало да започне.
— Да — отговори тя. — През 1930 година Сталин принуди баща ми да си замине. Без жена си. И без мен.
Обви ръце около себе си, сякаш й беше студено, сякаш се опитваше да се предпази от външния свят.
— Трябвало да се върне в Америка, там било бъдещето му. Във висшите финансови и политически сфери. Но не можел да вземе със себе си съпругата и дъщеря си, които толкова много обичал. Разбирате ли? Те не му разрешили. Баща ми казва, че било по нареждане лично на Сталин. Майка ми била съсипана. Сама жена с малко дете. Лишена от съпруга си… О, знаете ли, тя беше красива. Работила като прислужница в къщата на баща ми — нямаше образование, но баща ми я обичал за други неща — за красотата и добротата й. Знаете ли, мисля, че наистина са се обичали… Той поддържаше връзка с майка ми и мен чрез писма, които предаваше по различни тайни начини. По-късно ми каза, че няма доверие в руснаците, че те — имаше предвид ГПУ, сега КГБ — със сигурност ще ги четат. Затова ги криеше в кожени палта, които изпращаше на майка ми по пътуващи до Русия приятели. За мен баща ми беше голяма личност, още повече че го виждах толкова рядко.
Соня обясни, че преди майка й да почине през 1970 година, двете се преместили в малък апартамент в квартал „Красная Пресня“. Майка й успяла да си намери работа в Московска фабрика за долно бельо №6 от Текстилния тръст. Изкарвала 159 рубли на месец, като работела на стара шевна машина „Сингер“. Хората мислели, че американецът ги е изоставил. Под влияние на антиамериканските настроения, завладели Москва през тридесетте години, започнали да съжаляват майката и детето, но и да се боят от тях, както от всеки друг, свързан по някакъв начин с чужденци.
— Но са ви разрешавали да се срещате с баща си — рече Стоун.
— На него изобщо не му позволиха да дойде в Москва, но аз два пъти получих разрешение да се срещна с него в Париж. Само аз, майка ми — никога. Две страшно къси посещения и непрекъснато под охрана.
— Да, през 1953 и 1956 година. А Леман не е можел да ви отвлече, защото майка ви е била още жива и е била в Москва.
— Да.
— Винаги ли сте искали да напуснете тази страна?
— О, да! — извика тя. — О, господи, да! Майка ми отчаяно искаше да замине, през целия си живот. Аз също. А после, когато срещнах Яков… ами, разбрах, че и той иска да емигрира.
— Той знае ли за вас?
— Не.
— Държали сте това в тайна от него?
Тя отново прехапа устни и наведе поглед.
— Защо?
Отговорът й бе пропит от мъка.
— Той не биваше да знае. Никой не биваше да знае. Ако исках отново да видя баща си, трябваше да мълча.