Стоун се замисли за момент.
— Сталин е държал с нещо баща ви и баща ви го е държал с нещо.
— Какво знаете за това? — попита предпазливо тя.
— Баща ви е притежавал силно компрометиращ документ, а Сталин е имал вас. Патово положение.
Тя не каза нищо.
— Документът е у вас, нали?
— Какво ви кара да мислите така?
— Точно това ви е предал баща ми, нали? Точно това е бил документът, който баща ви толкова много е държал да стигне до вас, че е бил готов на всичко, за да го получите. Дори да се дискредитира баща ми, да се съсипе кариерата му.
— Моля ви, аз не зная нищо за това!
— Какъв е той? Искам да ми кажете какъв е!
— Нищо не зная — рече Соня и се разплака.
— Напротив, знаете. Вашият баща посредством моя баща ви е предал едно досие, не е ли така?
Тя заклати глава прекалено силно, неубедително.
Стоун кимна. Вече беше сигурен.
— Преди мислех, че е нещо, наречено „Завещанието на Ленин“. Но не е само това, трябва да има и друго. Трябва да е някакво доказателство за таен опит преди години да се заграби властта. Имена, други данни, които могат да вдигнат завесата от сегашния заговор…
— Защо ми казвате всичко това?
— Човекът, който е осъществявал връзката ви с Лубянка — рече Стоун, — се е наричал Дунаев, прав ли съм?
— Моля ви, зная много по-малко, отколкото мислите. Имаше толкова много посредници между мен и Лубянка. Може и така да е. Забравила съм…
Стоун стана и закрачи из стаята, разсъждавайки гласно:
— Предстои да се извърши размяната, нали така? Как ще бъде направена тя? Къде?
— Не мога…
— Кажете ми! Къде ще стане размяната? — Стоун гледаше през прозореца.
— Моля ви — прошепна Соня. — Всичко, което някога съм искала, е да измъкна Яков, синовете му и себе си от тази страна и ако ни попречите… Моля ви! Ще убиете последната ми надежда.
— Баща ви сега е в Москва, нали? — каза Стоун и се обърна с лице към нея. Нещата идваха на мястото си. Започваше да разбира.
— Аз не…
— Нямате избор, приятелко — каза тъжно Стоун, изпълнен от огромна тъга за тази жена. — Трябва да ми кажете как да се свържа с баща ви, веднага.
Внезапно Соня Кунецка стана от стола, приближи се до Стоун и го прегърна.
— Не — умоляваше го тя. — Скоро ще разберете всичко. Моля ви, не се намесвайте!
Стоун я прегърна силно, за да я успокои. Знаеше колко безнадеждно нещастна е тя.
— Съжалявам — рече той. — Наистина нямаме избор.
Руснакът на средна възраст с лице, мораво от непрекъснатото наливане с водка, се качваше по широките мраморни стълби, залитайки. Беше видимо пиян, от джоба на синята му работна куртка се подаваше бутилка „Перцовка“. Минаваше полунощ и улица „Большая Пироговская“ беше тъмна и пуста.
— О! — каза той, като влезе в сградата и забеляза нощния пазач, който седеше до бюро с телефон и изглеждаше погълнат от списание „За рульом“.
— Какво, по дяволите, търсиш тук? — развика се пазачът. — Махай се веднага, преди да съм те изхвърлил!
Пияният се заклатушка през преддверието към бюрото.
— Много поздрави от Вася.
— Вася ли? — попита подозрително пазачът.
— Абе ти да не мислиш със задника си? Нали си приятел на Вася Корольов? Вася Бандита?
Сега, изглежда, любопитството на пазача се събуди.
— Какво искаш? — попита той вече не така враждебно.
— Вася каза да дойда и да говоря с теб. Днес ме изгониха от работа. Получих шут в задника от проклетия автомобилостроителен завод. Вася каза, че сигурно ще можеш да ми помогнеш да започна работа като чистач тук. — Пияният несръчно се настани на един стол близо до пазача. — Не възразяваш да седна, нали? — попита той.
— Виж — отвърна колебливо пазачът, вдигайки рамене, — не зная за какво… — Очите му алчно се приковаха в гърлото на бутилката „Перцовка“. — Изглежда, последният литър ти е дошъл множко, приятел.
Пияният хвърли поглед към празното преддверие, към пустата улица, сякаш се опасяваше, че някой може да дойде всеки момент. Измъкна бутилката и я сложи на бюрото на пазача, удряйки леко телефона. Протегна ръка.
— Женя.
Пазачът, с повишено от вида на бутилката водка настроение, пое ръката му и бързо я стисна.