— Вадим. Къде, по дяволите, я намери?
— Перцовката ли? — Пияният се захили и разкри тайната си. — Братовчедка ми Лидия работи в „Берьозка“ — каза той. Говореше за магазините за чужденци, в които се продаваше срещу твърда валута. Отвинти капачката на бутилката. — Заповядай. Нямам чаша.
Вадим взе бутилката и я надигна. Изля в гърлото си порядъчна глътка и я бутна към Женя.
Женя пак се захили.
— Ако долея още малко — каза той, потупвайки търбуха си, — ще направя на нищо хубавия паркет. Пий, не се стеснявай. След десетина минути започвам и аз.
Вадим отново надигна шишето, отпи няколко пръста и се оригна.
— Та, откъде, казваш, се познавате с Вася?
Яков Крамер, който се бе върнал в апартамента преди пет минути, не вярваше на ушите си. Това, което чуваше, обръщаше живота му наопаки, изменяше смисъла на последните петнадесет години. Не знаеше какво да каже, как да реагира и как да го проумее. Вцепенението му премина в гняв, а после в болка.
— Бедничката ми — каза той, обгърнал с ръце раменете й.
— Не — запротестира Соня, — не ме съжалявай. Само ми прости.
— Не говори така — рече той. — В този живот много неща стават по причини, които невинаги можем да разберем.
Усещаше горещия й дъх на врата си, сълзите й се стичаха по бузата му и в този момент осъзна каква страшна, страшна опасност ги грози.
Всички в американското посолство в Москва знаеха, че сградата се подслушва. С изключение на кабинета на посланика и „балона“, които редовно се проверяваха за електронни подслушвателни устройства, помещенията в посолството не се използуваха за никакви важни разговори, свързани с националната сигурност. Стените бяха пълни с електронни радиопредаватели, някои от тях заровени дълбоко в зидарията, които се контролираха от център на КГБ оттатък улицата.
Но без ЦРУ да подозира, се подслушваше дори и „балонът“.
Макар че проверяваха и него за излъчвания с радиочестоти, апаратурата не беше в състояние да открие онзи вид микрофони, които не излъчват сигнали и въпреки това могат лесно да бъдат активирани от разстояние повече от сто метра. В „балона“ бяха проникнали в средата на 1988 година въпреки шума, който се бе вдигнал предишната година, когато няколко морски пехотинци бяха пуснали жени, офицери от КГБ, в засекретени помещения на посолството. Няколко пасивни предавателя бяха инсталирани в краката и под плота на единствената мебел в помещението — заседателната маса.
В резултат на това целият разговор на Франк Парадисо с Шарлот Харпър и Чарлз Стоун беше предаден и записан на мониторното устройство на КГБ от другата страна на улица „Чайковски“.
Жената, която контролираше апаратурата, беше получила строги указания от шефа си, началника на Второ главно управление Пьотър Шаламов: записът да бъде предаден направо на него.
След два часа, напечатан на пишеща машина в три екземпляра, той бе изпратен от подслушвателния пост срещу американското посолство в главната квартира на Второ главно управление на КГБ, безлична пететажна сграда, отдалечена на по-малко от километър от посолството, а оттам — в Лубянка, където Шаламов лично го връчи на Андрей Павличенко.
Като свърши с четенето на документа, председателят на КГБ вдигна очи. Не изглеждаше нито доволен, нито недоволен. Каза само две думи:
— Намерете Стоун.
Стоун спря на няколко пресечки от жилището на Соня и Яков пред нещо, напомнящо бар в американски стил. Не беше виждал нормален бар през целия си престой в Москва — само кафето, откъдето беше телефонирал преди това, и мрачните нощни клубове, обитавани, изглежда, само от руски проститутки. Тук имаше шперплатов тезгях и размъкнат барман. Сервираше се отвратителна руска бира. Четирима руснаци в тъмносиви ватенки, с вече размътен поглед седяха на бара, пиеха и разговаряха на висок глас, святкайки с металните си зъби.
Стоун влезе и видя, че вътре има още няколко души, които също приличаха на работници от заводите и седяха около малки масички. Когато отиде до телефона на задната стена, всички очи се впериха в него. Цялото му облекло, дрехите, които Джеки беше купил за него в Париж — тъмният вълнен балтон, джинсите, тежките високи обувки — бяха сякаш реклама на западните производители. Всички в бара го бяха забелязали и погледите им не бяха от най-дружелюбните. Тълпата по принцип се страхуваше от чужденци. Щом наблизо се появеше чужденец, веднага пристигаха милицията и КГБ и неприятностите започваха.