Стоун пусна в телефона монета от две копейки и отново набра номера на Шарлот. Беше се опитал да й се обади от жилището на Соня. Знаеше, че е рисковано да звъни на нейния телефон, но му беше нужно да чуе гласа й, да се увери, че нищо не й се е случило. Нямаше я нито в апартамента, нито в бюрото. Вече минаваше полунощ. Къде ли беше, по дяволите?
Телефонът в квартирата й звънеше и звънеше. Той окачи слушалката и набра бюрото.
Нищо.
„Моля те, Боже! Ако нещо се е случило с Шарлот…“
Стройна жена бавно изкачи мраморните стъпала на една съветска държавна сграда с официален вид. Беше облечена в опърпано палто, шал покриваше русата й коса.
Влезе в преддверието и видя двамата мъже.
— Браво, Женя — каза тя.
Женя седеше със скръстени на корема ръце. Нощният пазач беше потънал в дълбок сън, хъркаше силно с притиснато в бюрото лице.
— Върви си вкъщи, Женя. Аз ще се позабавя. И много ти благодаря. — Потупа го по бузата, после се приближи до бюрото и извади отвътре ключ.
Отключи главния вътрешен вход и се заизкачва по голямото стълбище към читалнята. В сградата беше тъмно, но тя се движеше, без да пали осветлението, хваната за перилата.
Женя наистина беше голям пияница, но беше също така и безработен актьор, играл някога в московския „Театър на изкуствата“. Шарлот се бе запознала бегло с него и семейството му скоро след пристигането си в Москва. Той не хранеше особено топли чувства към съветската бюрокрация, към нощните пазачи или милицията и на драго сърце се бе съгласил да й помогне.
Бутилката „Перцовка“, която така щедро беше предложил на нощния пазач, беше размесена с няколко таблетки халцион, или триазолам — приспивателно, което Шарлот взимаше от време на време. Тя знаеше, че алкохолът засилва действието му, но и че няма да го направи смъртоносно. Знаеше също, че има бърз ефект, обикновено след двадесетина минути и че до сутринта ще престане да действува.
По-рано през деня бе поразпитала и бе научила, че пазачът много обича да си попийва, така че подсилената водка й се бе сторила най-добрата стратегия. Човекът щеше да спи необичайно дълбоко тази нощ, но нямаше да му стане нищо.
И така, тя се намираше във Военноисторическия архив.
Стигна до читалнята, отвори вратата и видя, че и тук е тъмно. Нямаше как да запали централното осветление, щеше да се вижда от улицата, така че включи малката настолна лампа зад бюрото с картотеката.
Знаеше къде точно да погледне: микрофилмите от съветско-полския фронт, 1939–1945 година. Много от тях бяха подредени на откритите лавици и бяха достъпни за всички учени. Тези, които й трябваха обаче, се съхраняваха в заключен шкаф. По време на посещението си сутринта беше попитала къде са. Библиотекарката, необикновено любезна за съветска архивистика, й беше посочила шкафа, но беше поклатила глава: за тях било необходимо специално разрешение.
Или ключ. С един и същи ключ се отваряха четири от шкафовете и Шарлот бе видяла къде го държат.
Не мина много време и вече бе отворила шкафа. Извади отвътре цял метър ролки. Намери апарат за четене на микрофилми и го включи. Светлината му придаде на тъмната читалня сивкав оттенък.
Работата не вървеше толкова бързо, колкото се бе надявала. След един час все още беше затънала сред бърканицата от съветско-полски военни архиви. Разтърка уморените си очи, пое си дълбоко дъх и взе следващата ролка.
Разследване на престъпленията в района на Катинската гора.
Сърцето й подскочи. Въртеше ролката все по-бързо и по-бързо, очите й пробягваха по документите и търсеха един точно определен архивен материал. Мина още половин час и все не го намираше. Много свидетелства — някои страшни, някои безинтересни.
Откри го в два и половина през нощта.
„Дело на военния трибунал срещу Деветнадесета рота от Сто седемдесет и втори пехотен полк на Полския фронт, под командуването на майор А. Р. Алексеев“.
В документите, който се нижеха страница след страница, бяха посочени обвиняемите. Капитан В. И. Сушенко — командир на ротата. Сержант М. М. Рижков — командир на взвод. Бързо преглеждаше материалите и се опитваше да се ориентира. Осемнадесет човека, всичките войници от Червената армия, се бяха разбунтували срещу заповедта на НКВД да се спуснат в ямата и да пробождат с щикове всеки, който по някакво чудо все още дава признаци на живот. Било е ужасно. Било е нечовечно и руските войници се възпротивили, проклинали хората от НКВД.