По време на подготовката на делото във военния трибунал срещу осемнадесетте обвинението събрало свидетелски показания от седемдесет и трима офицери на НКВД.
Най-накрая, на последната страница, точно както бяха казали на Чарли в Париж, имаше заповед за прекратяване на делото. Беше кратък формуляр, с който съдебните действия се обявяват за ненужни, тъй като са взети други ефикасни мерки.
Тя прегледа страницата, стигна до подписа отдолу и за момент й се стори, че очите й не са наред. Не може да бъде! Изпусна кратък вик, който изпълни тъмната празна стая.
Не може да бъде! Погледна пак по-отблизо.
Името в края на страницата беше на Валерий Чавадзе, една от легендите в съветската политика. Възрастен грузинец, сега пенсионер, едно от доверените лица на Сталин. Грузинец като Берия, като самия Сталин. Сега вече старец, той сигурно живееше в разкош някъде извън Москва. Беше бил заместник-комисар, после министър на външните работи, член на Политбюро и — Шарлот винаги бе мислила така — непоколебим сталинист.
Чавадзе бе достигнал върха на съветското ръководство, бе избиран за член на Президиума по времето на Хрушчов, в Политбюро — по времето на Брежнев и едва през 1984 година бе решил да се оттегли. Кариерата му бе най-продължителната, най-успешната, най-бляскавата политическа кариера в Съветския съюз. Той беше един от великите старейшини на страната, личност, която въпреки репутацията си на човек на Сталин се ползуваше с дълбоко уважение, дори с благоговение.
Ако информацията на Стоун беше вярна, този твърдолинеен сталинист беше водачът на нелегалното движение, наречено „Староверци“.
Валерий Чавадзе беше единственият човек, който можеше да сложи край на терора.
71
Степан влезе задъхан в жилището на баща си, все още облечен в дрехите си на санитар от „Бърза помощ“. Баща му го беше извикал по спешност. Лицето му беше мрачно.
— Какво има? — попита Степан.
— Много ме е страх за нас — отвърна Яков. Гласът му трепереше.
— Разкрили са ни! — каза Степан и стомахът му се обърна.
— По-лошо, струва ми се. Много по-лошо.
— Какво?
Яков се беше прегърбил и пушеше цигара.
— Днес научих нещо за Соня, нещо, от което ми се къса душата. Моята Соня… — Той замълча и стисна устни, опитвайки да овладее чувствата си. След миг продължи: — Моята Соня е живяла в лъжа. Лъгала ме е. Тя… тя не е тази, за която съм я мислил.
— Не разбирам за какво говориш — каза Степан, недоумявайки какво ли чак толкова ужасно може да има около Соня.
— Тя… тя има баща. Много известен човек, американец. Уинтроп Леман.
Степан бе чувал името Леман, бе чел за него в книгите по история на Съветския съюз. Разсмя се, помисли, че баща му се шегува, но като забеляза, че се смее сам, млъкна изведнъж.
— Да — рече Яков. — И аз не можех да повярвам.
— Но аз не…
— Степан — каза Яков, гласът му внезапно стана остър, — този човек, който ти даде експлозива, съкилийника ти от Лефортово, кой е той?
Степан изглеждаше озадачен.
— Автомобилен механик, някакъв жалък крадец.
— КГБ — рече Яков.
— Какво?
— Стьопа, чуй ме. Ти беше арестуван от КГБ и пратен в затвор на КГБ…
— Че кой, по дяволите, смяташ, арестува хората в тази страна? — наежи се Степан. — Международният съд в Хага ли?
— Изслушай ме, дявол да го вземе! Защо, мислиш, само ти от всичките ти приятели беше осъден на затвор? По чиста случайност ли?
— Татко, за какво говориш?
— За твоя съкилийник, който се оказал и специалист по тероризъм. Мислиш ли, че и това е било случайност? Който случайно разполагал със склад от експлозиви? А брат ти Аврам? И него случайно са го арестували и случайно са го хвърлили в психиатрията, нали така? Степан, всичко това е било инсценирано!
— Не…
— Не се получи никакъв отговор за Аврам, нищо — продължи Яков с горчиво тържество. — Сякаш нашите действия не им правеха никакво впечатление. Сякаш искаха да продължим да вършим това, което вършехме! Знаели са как ще реагираме. — Гласът му се прекърши.
— Как е възможно?
— Американецът ми каза много неща — рече уморено Яков. — Каза ми, че експлозивът на бомбите, които взривихме, е бил доставен от ЦРУ.