Степан го слушаше потресен.
— Фьодоров — продължи Яков — ни е използувал, залагал е на гнева ни, на неосведомеността ни. Американецът мисли, че сме били пионки, също както и той. Мисли, че КГБ възнамерява да хване всички ни, да ни арестува за голям терористичен акт, който може би ще бъде извършен утре.
— По време на парада ли?
Яков кимна.
— Какво ще правим тогава?
— Американецът казва, че имал някаква идея. Уверих го, че сега ще сторим всичко, за да му помогнем. Може би ще имаме нужда от още хора, не зная. Но трябва да действуваме много бързо.
72
Стоун потегли с реното на Шарлот по „Проспект мира“, дълъг и широк булевард с мержелеещото се вдясно острие на Стопанската изложба. Задминаха го две коли, носещи се от платно в платно: пияни. Булевардът бе зле осветен.
Едра капка се плисна на предното стъкло, после още една, и още една. „Гадост — помисли си Стоун, — снегът се обръща на дъжд.“ Лоша видимост, трудно за шофиране, а времето, което му оставаше, се топеше. Крайно необходимо беше да се добере до „староверците“, а с всеки изминал час възможността изобщо да успее намаляваше.
Шарлот бе казала, че може би има начин да открие името на техния водач, но необяснимо бе изчезнала някъде.
Надяваше се, че нищо не й се е случило.
Единствената възможност, която му оставаше, беше самият Уинтроп Леман. Соня най-после бе капитулирала и му бе съобщила, че старият й баща наистина е пристигнал в Москва преди няколко дни. Както и бе предполагал, Леман щеше да бъде почетен гост на съветската държава, но имаше и друга, лично своя тайна мисия: да постигне освобождаването на възрастната си вече дъщеря Соня, която през целия си живот бе живяла в Москва.
Налагаше се да се изправи лице в лице с бившия си работодател, човека, който преди години бе предал баща му, и да го застави да помогне — ако не заради нещо друго, поне за да предпази Соня. Соня бе казала, че се е настанил в хотел „Национал“. Същия, в който и той първоначално си бе запазил стая.
Леман беше последната му надежда.
След няколко минути щеше да бъде в хотела и да застане пред Уинтроп Леман.
Докато размишляваше, Стоун гледаше през дъждовните капки, хипнотизиран от движението на чистачките, и не откъсваше очи от белите разделителни линии на пътя. Едно послание някъде от подсъзнанието проби бариерата към разсъдъка му и той внезапно си даде сметка, че от известно време го следват два кръгли фара.
Дъждът се засили и Стоун се хвана, че инстинктивно увеличава скоростта. Притокът на адреналин, на страх, натискаше крака му върху педала на газта и той трябваше да се насили, за да вдигне малко тежката си обувка.
Светлините зад него се приближаваха.
Сега вече три чифта фарове пронизваха мрака! Не беше милиционерската кола, тези бяха различни — два много големи камиона.
Боже господи! Настигаха го!
Двата чифта фарове принадлежаха на два големи четвъртити камиона. Сега единият беше в лявото, другият — в дясното платно. Стоун заемаше средното.
Щом разбра какво става, се опита да изнесе колата в дясното платно, на банкета извън пътя, но беше много късно: камионът отдясно летеше към него с прекалено голяма скорост.
На единия от камионите, солидна закрита кола, имаше надпис „Хляб“. Другият бе дори още по-голям и приличаше на тези, които могат да се видят само в селските райони на Америка. Отстрани беше с летви, под летвите имаше телена мрежа и каросерията беше пълна с живи пилета.
Камионите вече съвсем се бяха изравнили с реното и започваха да го притискат.
Чу се ужасяващо скърцане на метал, когато камионът вдясно връхлетя върху колата на Чарли, а после — стържещ звук отляво, когато го подпря камионът с пилетата.
Стоун караше вече над пределната скорост и натискаше педала на газта до дупка, но колкото и бързо да вървеше реното, камионите не изоставаха и го блъскаха все по-често. Знаеше, че се опитват да го убият.
Къде беше тунелът? Спомни си, че някъде тук, на около половин километър или нещо такова, трите платна се сливат в две и минават под дълъг тунел. Вече го различаваше, може би на километър напред. Един километър: четиридесет секунди. След четиридесет секунди шофьорите на камионите щяха да бъдат изправени пред необходимостта да направят маневра и нямаше никакво съмнение, че ще го смажат помежду си, със сигурност още преди да са стигнали до тунела с двете му платна.