Не изглеждаше изненадан.
Франк Парадисо, аташе по печата в посолството на САЩ в Москва и офицер от ЦРУ, беше познал Чарлз Стоун. Веднъж, по време на кратката си авантюра с Шарлот Харпър, беше намерил негова снимка между купища други неща в едно от чекмеджетата й и я беше питал за него. Тя рязко бе отказала да говори на тази тема.
Знаеше кой е Чарлз Стоун, знаеше го от момента, в който получи кодираната телеграма от Лангли. Тя беше маркирана с кодовата дума ROYAL, която означаваше особено деликатна операция, известна на не повече от сто души. Дори, може би, на още по-малко. Телеграмата, придружена от описание и биография на Стоун, служител на ЦРУ, извършил убийство, за когото се предполага, че се опитва да избяга при руснаците, беше от канцеларията на директора на ЦРУ Тед Темпълтън. Беше необяснимо, но кодът ясно показваше, че е изпратена от директора на ЦРУ и следователно е във висша степен авторитетна.
Директорът на Централното разузнавателно управление искаше Стоун незабавно да бъде арестуван.
Парадисо бе предал спешното съобщение моментално, след като Стоун и Шарлот бяха напуснали бюрото му, и от ЦРУ почти веднага бяха изпратили хора. Агентите по вътрешната сигурност придружаваха президентската делегация под прикритието на служители в Държавния департамент и бяха пристигнали в посолството само преди минути.
— Доколко е достоверна тази информация. Франк? — попита оперативният работник от ЦРУ. Името му беше Кърк Джифорд, рус мускулест мъж на четиридесет и шест години.
— Много достоверна — отвърна Парадисо.
— Какъв е източникът?
Парадисо се поколеба.
— Забрави засега за източника. Имаме само…
Парадисо внезапно се свлече на масата — Джифорд го цапна отзад по врата с тежък, подобен на палка метален предмет.
След това забоде спринцовка в ръката му: бързодействуващ бензодиазепинов депресант за централната нервна система, наречен „Прелюдия“, по-надежден от употребявания преди от ЦРУ скополамин. „Прелюдията“, или мидазолам хидрохлорида, се използуваше както като приспивателно средство, така и за въздействие върху паметта. Когато Парадисо дойдеше на себе си, дезориентиран и с размътено съзнание, щеше да е забравил всичко, което се е случило с него през последните един-два дни. Всичко, с изключение на някои, мъгляви детайли, които щяха да му изглеждат като сън.
Вратата на „балона“ се отвори и влязоха двама мъже с носилка. Всеки от тях имаше законни пълномощия на федерален шериф на Съединените щати.
— Искам да замине с първия самолет — каза Джифорд. — Не ме интересува как, можете да го изпратите и като колет. Само го махнете от Москва.
— Знаеш ли защо съм тук? — попита Леман. Седеше в кресло с висока облегалка. Изглеждаше дребен в тази голяма стая, до обемистия роял.
— Да, заради Соня. Ще предадеш на хората на Павличенко един документ — или е досие? — и в замяна на това дъщеря ти ще получи разрешение да замине. Най-после.
Леман сякаш не чу отговора на Стоун.
— Значи си дошъл в Москва с надеждата да се реабилитираш — каза той. — Това ли е причината?
— Нещо от този род.
На Леман това, изглежда, се стори много забавно.
— Не се меси сега, Чарли. Вече си се набъркал в неща, които са много по-значителни, отколкото мислиш.
— Всъщност, положението ти е такова, че няма да си позволиш да ми откажеш — каза меко Стоун. — Заради дъщеря си.
Очите на Леман се разшириха, макар и едва забележимо.
— Моля те, не прибягвай до заплахи.
— Не ме принуждавай да казвам някому нещо, което би провалило плановете ти.
Леман леко се поколеба.
— Мисля, че ти си този, чието положение е неудържимо.
— Шарлот и аз искаме да ни бъде гарантирано, че ще напуснем Москва живи и здрави. Ти имаш връзките и знаеш как да го уредиш.
— Не, не мисля така.
— Не мислиш, че имаш такива връзки ли?
— Не мисля, Чарли, че ще напуснеш жив Москва.
Стоун замълча. Не можеше да не се възхити от финеса на стария човек, дори в такъв труден момент.
— Ще го направиш ли? — каза той с полуусмивка. Леман също се усмихна.
— Много добре. — Очите му бяха влажни и изглеждаше много развеселен. — Не ме харесваш, нали? — Гласът му беше тънък, но въпреки това силен, с меките тонове на обой.