Стоун не отговори.
— Нещата рядко са такива, каквито изглеждат — каза дяволито Леман.
Стоун гледаше замислено стария човек.
— Ти ли скрои това на баща ми? Имам предвид през 1953 година?
— Направих, каквото можах, за да му помогна. — Разкашля се силно с този вид кашлица, която често предизвиква повдигане. — Затова ли дойде тук, Стоун? Урок по история, а? Това ли искаш да разбереш?
— Отчасти. Той е бил невинен, нали?
— Разбира се, че беше — каза насмешливо Леман. — Господи, Стоун, какво си мислиш? Та ти си му син! Синът трябва да вярва на баща си.
Стоун кимна.
— Допуснал си да се провали кариерата му, нали? Леман леко поклати глава. Устата му се отвориха и затвориха няколко пъти, без от тях да излезе нито дума.
— Аз не мислех…
— Знаеш ли, едно време бях горд, че те познавам — рече Стоун. Сигурен беше, че стаята се подслушва, но вече беше твърде късно, вече нямаше значение.
Леман, който не преставаше да клати глава, беше потънал в някое тъмно и съкровено кътче на съзнанието си.
— Сега да видим — рече Стоун. — Те са държали тук дъщеря ти през целия й живот, нали така? Ти също разполагаш с нещо.
— Много е късно…
— Редица документи, прав ли съм? Една старица, била някога секретарка на Ленин, ми разказа за неговото „завещание“, за което светът никога не е узнал и което можело да дестабилизира Кремъл преди няколко десетилетия…
— Новина, като за ланшния сняг…
— … но и още нещо. Други изобличаващи материали. Доказателства, че Берия се е опитвал да направи преврат с помощта на Запада.
— Преди десетилетия. Моля те, не ми губи времето сега. Не ми остава много. Нито на теб, опасявам се.
— И те са „ланшен сняг“, както се изрази. Но не съвсем.
Леман изглеждаше отнесен в мислите си.
— Не съвсем — повтори Стоун, — защото в тези документи е имало имена. Имената на помощници на Берия. Млади хора, които по-късно сигурно са направили блестяща кариера и които едва ли искат някой да научи, че са участвували в заговор срещу Кремъл. Поне един от тях не иска, нали?
— Махни се от стаята ми… — започна Леман, но се задави от разтърсваща кашлица.
— Така че ти разполагаш с доказателства, че новият председател на КГБ е враг на държавата. Ама разбира се, че имаш нещо изобличително за него. — Стоун прикова в Леман пламналия си поглед. — Тогава защо трябваше да идваш в Москва?
— Всеки, който знае… — започна Леман.
— Всеки, който знае за Павличенко.
— Аз зная прекалено много… — Той отново, изглежда, мислеше за друго.
— Но така влизаш направо в капана на Павличенко!
— Не, проклет да си! — заговори с внезапен гняв Леман. — Познавам Съветите почти откакто се помня. Очевидно е, че съм оставил в ръцете на моите адвокати в Ню Йорк документи, които разкриват в подробности миналото на Павличенко, нашите връзки с него, нашата помощ за изграждането на кариерата му. Публикуването им би… Оставил съм инструкции на моите адвокати, ако… ако умра, преди моята Соня да бъде освободена, да публикуват определени документи, освен ако на дъщеря ми Соня не бъде разрешено да напусне Русия.
— А сега? Какво ще стане сега?
— Зная, че Павличенко няма да ми разреши да замина. Не може да ми разреши. Аз съм свидетелят. Но съм се погрижил и за това. Адвокатите ми са инструктирани да се даде гласност на всички мои документи за Павличенко на десети ноември, освен ако не получат други нареждания от мен или от Соня. — Той беше събрал сили и говореше много натъртено, изражението му беше тържествуващо, макар че започваше да произнася думите неясно. — И Павличенко го знае. Знае го. Това е моята защитна система. Само така ще бъде принуден да освободи Соня. Единствено Соня ще може да спре публикуването на тази компрометираща информация. Така че Павличенко ще трябва да я освободи. Единствено Соня може да попречи да се разчуе това, което той не желае да се разчуе.
„Той не знае — разбра внезапно Стоун. — Той не знае колко грандиозен е планът на Павличенко. Не знае, че информация, публикувана от някаква изискана адвокатска компания в Ню Йорк, не може да засегне човек, който е заграбил властта по такъв начин, по какъвто Павличенко се готви да го направи. Леман не знае!“
Но каза само:
— Какво значи това „единствено Соня“?
Леман отново се разкашля. Кашлицата разкъсваше дробовете му.