— Вашите хора — заразсъждава гласно Стоун. — Но той беше с униформа на КГБ!
— И в КГБ има наши хора — рече Чавадзе. — Влезте, моля.
— Извинявам се, че идвам в този късен час, но случаят е спешен.
— Късен час ли? Забравяте кое беше най-натовареното време за всички нас, които работехме и живеехме със Сталин. Той работеше по цяла нощ, защото предпочиташе нощта, и ние нравехме същото. На моята възраст няма за кога да се променям. Винаги работя до късно нощем.
— Работите? — не се сдържа да не попита Стоун.
— Пиша си мемоарите — мемоари, които никога няма да бъдат публикувани. Поне не и докато съм жив. Е, може би след десет-двадесет години, ако нещата продължат да се променят със същата бързина, с която се променят сега. — Старият човек сви устни. — Горбачов прави добри неща за страната ни, но той също укрепва властта си, господин Стоун. Винаги съществува опасност да се появи втори Сталин. Ако не е той, ще бъде някой друг. Ето, затова съществуваме ние.
— Предполагам, че в гробищата в Париж са били вашите хора.
В очите на Чавадзе проблеснаха весели искри, едва доловима усмивка съживи устните му.
— Да. Бяхме оставили човек да чака и да наблюдава. Научихме, че ще се срещнете с Дунаев, и знаехме, че ще има насилие.
— Вторият изстрел, който чух.
— Важно, беше да ви запазим.
— Не разбирам.
— Нека ви обясня.
— Какво означава паролата „старообрядец“?
— Бихте ли седнали? Елате насам. — Минаха в малък, но удобен хол, обзаведен с ниски, дебело тапицирани фотьойли. — Не знаете ли кои са били старообрядците? Принадлежали са към руската православна църква и са се почувствували предадени от драматичните промени, станали в нея преди триста години. Вдигнали глас и били прогонени, после се скрили в горите. Мнозина се запалили живи. Но сигурно всичко това ви е известно.
— А някои все още съществуват — рече Стоун.
— Но правилно ли разбирам това, което искате да ми кажете? Вие сте „староверци“. Но не вярвате в сталинизма, нали?
— О, не, напротив! Ние искаме да сме сигурни, че никога повече няма да има нов Сталин.
— А кои сте тези „ние“?
— Ние сме просто старата гвардия. Нищо организирано, нищо сложно. Един съюз на умиращи стари хора, които все още имат приятели в органите на властта, една широко разгърната мрежа. Наблюдаваме, слушаме. Предупреждаваме и съветваме, но никога не се намесваме пряко, защото нямаме власт да го правим, дори и да искахме. Вие, американците, си имате вашата външнополитическа институция, вашия Съвет за, външна политика. Ние си имаме само „старообрядците“.
Старообрядци. Думата, която Алфред Стоун бе споменал в бележките си.
— Отново „ние“. Кой, по дяволите, се крие зад това „ние“?
— Ние сме патриоти. Обичаме съветската държава. Не е съвършена, но е несравнимо по-добре, отколкото при царизма. Вие, американците, забравяте, че ние, руснаците, сме много по-различни. Ние не искаме демокрация — няма да знаем какво да правим с нея.
— Хайде де! — рече Стоун и изсумтя подигравателно. — Вярно, че сте стара гвардия — старата гвардия на Сталин. Нали вие и вашите кохорти сте отговорни за въдворяването на най-продължителната тирания в света?
— Една от най-продължителните — съгласи се Чавадзе. — Знаете ли, веднъж на партиен конгрес зададоха на Хрушчов същия въпрос. И той беше виновен колкото всеки от нас. От дъното на залата се чу глас, който питаше защо не се е възпротивил, докато Сталин беше жив, защо не го е поставил на място. А той отговори: „Кой го каза?“ И никой не се обади. Тогава Хрушчов рече: „Ето, затова!“
— Вие сте прекратили тайно военния съд над няколко смели мъже, които отказали да участвуват в клането в Катинската гора.
Чавадзе замълча за момент.
— Значи знаете. Мислех, че е потънало дълбоко в съветските архиви. Ами да, направих го някога. Виждате ли, това, което се случи там — отявлената бруталност на клането — имаше огромно въздействие върху мен. Напълно промени начина, по който гледах на света, на собствената си страна. Разбрах, че да си истински смел в Русия не означава да си казваш мнението и да действуваш открито, а да маневрираш тайно. По този начин можеше да се постигне много повече.
— Защо се съгласихте да се срещнете с мен? — попита рязко Стоун. — Какво знаете за това, което става?
— За това, че вашето Централно разузнавателно управление се меси във вътрешните работи на нашата държава ли? Това е очевидно.