— Той е мъртъв.
— Какво?
— Знаел е, че никога няма да може да напусне Москва. Ходих при него, молих го за помощ. Беше изпил нещо.
— Изпил нещо ли? Какво говориш?
— Самоуби се. Умря пред очите ми.
— Леман е мъртъв?
Стоун взе ръката на Шарлот и силно я стисна.
— Някога той означаваше много за мен — замълча, но нещо в гласа му й подсказа, че не й казва всичко.
— Какво има, Чарли?
— По-късно.
Шарлот погледна напред към шосето и се обърна към шофьора:
— Зная пряк път, който ще ни спести десет минути. Десет минути, които ще ни трябват.
Шофьорът поклати глава, несвикнал да получава нареждания от жена.
— Искате ли да карате? — попита той.
— Не — отвърна тя, — само правете това, което ви казвам. Познавам всички странични улици на този проклет град. — И добави по-тихо: — Знаех си, че някой ден ще ми е от полза.
Стоун забеляза, че лимузината зави по пуста улица в бедно южно предградие на Москва.
— Ето го — каза той и колата спря. Целуна леко Шарлот и слезе. — Бързайте! — подкани ги той. Колата потегли.
— Внимавай! — викна му Шарлот.
Стоун се приближи до гаража и видя Степан Крамер.
— Какво чакате? — попита той младия руснак. — Хайде да влизаме!
— Страх ме е, че няма да можем.
— Какво има, Степан? Какво е станало?
— Преди го нямаше — рече руснакът и поведе Стоун към страничната врата на гаража на Фьодоров. Гаражът, в който бившият му съкилийник складираше експлозивите.
Боята на вратата беше олющена, а това, което бе останало от нея, бе почерняло от машинно масло. На халките проблясваше голям, тежък стоманен катинар.
— Това е нещо ново — каза Степан. — Сигурно са го сложили съвсем скоро.
Стоун погледна катинара, а после Степан.
— Много ме бива да ги отключвам — похвали се той.
78
6:57 часът сутринта
Малко преди седем сутринта на Седми ноември двама мъже от ГРУ бяха докарани до страничната стена на мавзолея на Ленин.
Червеният площад беше тъмен и пуст, самотен милиционер пресичаше павираното пространство и на различни места в района бяха разположени няколко часовои. Двамата униформени гвардейци от почетната стража стояха неподвижно пред входа на мавзолея.
По-младият мъж, който носеше бомбата в зелен, спортен сак от войнишки плат, беше облечен в яркосинята униформа на кремълската охрана. Когато той и по-старшият офицер завиха към задния вход, часовоят козирува. Вероятно мислеше, че правят проверка по безопасността. Нищо повече.
— Добро утро, другарю генерал — поздрави часовоят.
— Добро утро — отвърна по-възрастният човек от ГРУ. — Отворен ли е арсеналът й подземието?
— Не, другарю генерал. Вие се разпоредихте никой да не се допуска вътре. Заключен е.
— У кого е ключът?
— У Соловьов, другарю генерал.
— Той долу ли е?
— Да, другарю генерал.
Влязоха и едно ниво по-надолу видяха следващия часовой, който се изпъна в стойка „мирно“.
— Дайте ми ключа за арсенала — заповяда старшият офицер.
— Слушам, другарю генерал — отговори часовоят и извади един ключ от голяма халка, закачена на колана, му.
Двамата влязоха в арсенала и затвориха вратата след себе си.
— Хващай се на работа — каза генерал-полковникът. Гласът му отекна от бетонните стени. Експертът по взривните устройства остави сака и извади съдържанието му — блока пластичен експлозив, газовата бутилка, взривните капсули, гранатите, батерията и проводниците. Лицето му остана безчувствено, когато сложи бутилката изправена на пода в центъра на помещението и започна да разполага гранатите по периферията.
Нагласи клапаните на газовата бутилка. Накрая включи черния електронен детонатор, сложи го на 11:10 часа сутринта и свърза последните проводници.
— Всичко е готово — обяви той. — В момента е седем часът и дванадесет минути. Политбюро се събира на мавзолея в десет. В единадесет бутилката ще започне да изпуска газ. Той постепенно ще изпълни помещението с богат на кислород, силно избухлив облак. Точно в единадесет часа и десет минути ще бъде детониран пластичният заряд и облакът ще се взриви. И мавзолеят ще бъде разрушен.