Вързаха го с ремъците, вдигнаха носилката и я понесоха към линейката. Той играеше ролята си, знаеше, че трябва да я играе. Надяваше се, че е убедителен.
Спомни си как стоеше на мавзолея болнавият Константин Черненко, когато през 1984 година погребваха Юрий Андропов. Денят беше леденостуден и се виждаха замръзналите облачета пара от дъха на държавните мъже. Павличенко, който още не се бе издигнал до член на Политбюро, гледаше от трибуната за привилегировани гости. Когато часовникът на Спаската кула удари дванадесет, не особено умният и на всичкото отгоре страдаш от емфизема Черненко се заоглежда, неспособен да реши какво да прави. И тогава Павличенко и хилядите други чуха от високоговорителя гласа на Андрей Громико, който наставляваше новия ръководител: „Не си сваляйте шапката“.
Какви глупаци бяха съветските управници!
Санитарите качиха Павличенко отзад в линейката и застопориха носилката и статива за системите. След минута потеглиха и сирената запищя пронизително. Шофьорът и помощникът му поглеждаха неспокойно назад към него. Вероятно се питаха какво ли се е случило с шефа на КГБ. Павличенко лежеше и се преструваше на задрямал.
Целта им, Кунцево — някогашната дача, в която бе умрял Сталин — се намираше петнадесет километра извън Москва, на Минската магистрала. През 1953 година в Кунцево не разполагали с никаква медицинска апаратура. Великият вожд бе издъхнал, без да бъдат приложени каквито и да било медицински методи за поддържане на живота му. Дори бяха слагали пиявици на слепоочията му.
Кунцево.
За около седмица щеше да управлява Съветския съюз от болничното легло, също както шест месеца бе управлявал Юрий Андропов. През половината от 1983 година Кремъл беше в Кунцево. Без светът да подозира какво е здравословното му състояние, Андропов бе поддържал връзка с останалите от Политбюро по телефона и бе приемал само председателя на КГБ Виктор Чебриков, когото бе използувал като момче за поръчки до външния свят.
Този път на разположение на Павличенко щяха да бъдат около четиридесет помощници, заели позиции из цялата страна в очакване на заповедите му. Секретариатът беше готов незабавно да даде гласност на неоспоримите доказателства, които да разкрият връзката на Съвета за национална сигурност на САЩ с атентата.
Всичко това щеше да стане след броени часове.
Линейката се понесе с вой по средното платно на магистралата и не след дълго спря.
Толкова бързо ли бяха пристигнали? Бяха направили завой и бяха спрели.
Павличенко се напрегна да види обграждащите Кунцево каменни стени с бодлива тел отгоре, но прозорците на линейката бяха много високо. Виждаха се само крайпътните лампи.
Крайпътни лампи!
Изобщо не бяха в Кунцево, в Кунцево нямаше крайпътни лампи.
9:20 часът сутринта
Черната волга бе обикаляла почти цял час, търсейки начин да се провре през засилената охрана, която блокираше центъра на Москва. Главната квартира на ГРУ, съветското военно разузнаване, беше недостъпна. Изглежда, имаше часовои от КГБ на всеки три метра. И без това строгата охрана на Седми ноември бе станала още по-непробиваема заради посещението на американския президент и хората му.
На площада се допускаха само включените в официални делегации, входните пунктове се охраняваха от редици часовои от КГБ с мрачни лица и сиви униформи с червените букви „ГБ“ на раменете. Наричаха ги войници от ВВ — вътрешните войски. Набираха ги не от Москва, а от руските села и бяха сто на сто руснаци, между тях не се виждаше нито едно лице от тюркски или азиатски тип.
Нямаше начин да се стигне до коменданта на мавзолея, невъзможно беше. Оставаше им едно: ако успеят да открият часовой, който да не е от КГБ, а от армията или, да речем, от ГПУ, защото те всички бяха включени в охраната тази сутрин, шофьорът да се споразумее с него. Трябваше да убеди някого от тях, някой войник, колко е наложително да говори с командира му. Може би щеше да се намери офицер, който да прояви достатъчно здрав разум и да ги изслуша.
— Ето там — посочи шофьорът малка група войници от Червената армия.