„Моля ви, не стреляйте!“
Гледаше го, неспособна да пророни и дума, само бавно поклащаше глава.
Часовоят стреля само веднъж — в сърцето. Шумът от изстрела потъна в гърмящата маршова музика, идваща откъм Червения площад.
Точно в единадесет часа таймерният клапан на малката бутилка с пропан, поставена в средата на арсенала под мавзолея на Ленин, щракна и газът със свистене заизпълва помещението.
80
11:02 часът сутринта
На Иля М. Розанов от охраната на Кремъл много му се искаше да е отпред пред мавзолея и да участвува в смяната на караула. Но редът му бе минал още преди няколко месеца. Бе застъпил на почетна стража посред нощ, марширувайки в свирепия студ, и бе стоял, без да помръдне, пред входа на мавзолея почти цял час, изпънат като струна.
Жалко, че нямаше как да му възложат тази почетна задача и днес, в деня на Великата октомврийска революция, най-големия празник през годината, когато всички в страната, всички в Ставропол, родния му град, щяха да гледат по телевизията мавзолея на Ленин. Както и по целия свят. По новините казаха, че за пръв път в историята президент на Съединените американски щати ще застане на трибуната на мавзолея заедно с членовете на Политбюро, за да изрази почитта си към революцията.
Но да патрулираш зад мавзолея не беше чак толкова лошо. Имаше си своите вълнения.
Розанов видя как членовете на Политбюро излизат от подземията на мавзолея и обикалят по стълбището, за да заемат местата си отпред на трибуната. Стори му се дори, че зърна американския президент!
Вярно, беше се надявал, че ще ги види да минават непосредствено покрай него, през вратата на кремълската стена и покрай гробовете на видните личности, но по някаква причина бяха избрали подземния тунел. Все пак можеше да различи някои от големците, застанали на подиумите за високопоставени гости от двете страни на мавзолея.
Понякога без заобикалки наричаха охраната на Кремъл, към която се числеше и той, „дворцова гвардия“. С добре изгладените си сини униформи и астрагановите калпаци те бяха най-представителните, най-надеждните в столицата.
Беше много студено и на Розанов му се искаше да се постопли в подземния арсенал на мавзолея след края на наряда, но интересно защо през последните няколко дни достъпът там не беше разрешен.
Имаше много приказки на тази тема и началникът му, комендантът на Кремъл, офицер от КГБ беше вбесен. Защо Павличенко беше направил това, но дяволите — да заповяда да заключат арсенала. Предпазна мярка — беше казал. Но шефът на Розанов, комендантът на Кремъл, беше надживял четирима председатели на КГБ и значително повече генерални секретари и се чувствуваше засегнат от намесата в тази, както смяташе, своя територия. Арсеналът винаги се използуваше по време на държавните празници — за даване и получаване на заповеди, за складиране на муниции и други такива. А сега войниците трябваше да се събират за получаване на заповеди на открито, до кремълската стена. Нечувано.
Но Розанов се вълнуваше от всичко това само по една причина. Единственото място, където човек можеше да си стопли ръцете, беше банята в подземието, няколко етажа под мавзолея. Никак не беше удобно. Мотивите на началството не го интересуваха ни най-малко.
Махна на другия часовой, за да му покаже, че смяната е дошла, и се отправи към задния вход. Чуваше се безкрайната реч на поредния оратор, скандирането и овациите, ехтящи откъм площада.
Влезе в мавзолея, тръгна по стълбището надолу към банята и забеляза нещо странно. Миризма на газ — непреодолима, отвратителна воня. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силна ставаше тя. Изглежда идваше от арсенала и той се запита дали друг, освен него я е усетил. Миришеше на лесно възпламеним газ.
Пред затворената врата на арсенала стоеше часовой от КГБ, а не от „дворцовата гвардия“.
— Хей — викна Розанов на „манекена“ от КГБ, — усещаш ли миризмата?
Часовоят се обърна и като видя униформата на Розанов се осмели да попита:
— Мислиш ли, че е отровна? Усетих я преди десетина минути.
— Газ — каза Розанов и се приближи. — Излиза оттук, отвътре — посочи вратата той.
— Дръпни се назад! — с неочаквано заплашителен глас го спря часовоят.
— Вероятно е отровен, — рече Розанов — Може да те убие. Дай да хвърлим един поглед — приближи се още повече той.