— Назад! — извика часовоят. — Имам заповед да не пускам никого.
— Виж какво, приятел — каза Розанов по-рязко, — заповедта ти не е да стърчиш тук като малоумен, докато от помещението изтича газ.
Часовоят, изглежда, се замисли върху това.
— Нека да погледнем. Кой знае, може пък да получиш похвала за това, че си открил изтичане на газ. Може да има и повишение, прав ли съм? Павличенко много обича при извънредни обстоятелства да се проявява малко инициатива.
Часовоят омекна.
— Добре, но бързо. Мине ли още някой, ще ме убият. Заповедите ни са да стреляме по всекиго, който се опита да влезе в тази стая, още щом го видим. — Обърна се и бавно отключи двойната метална врата. — Първо стреляй, после задавай въпроси — продължи ненужните си обяснения той.
Помещението на арсенала беше тъмно, лампата от коридора осветяваше само част от него. Вонята на газ беше непоносима и въздухът беше замъглен. Розанов чу отчетливо силно свистене.
— Не пипай това! — извика той на часовоя, който посегна да запали осветлението. — Тук е пълно с газ! Една искра, и всичко ще хвръкне във въздуха.
Тогава забеляза бутилката в средата на стаята, от която идваше свистенето. После и жиците, прекарани през стаята, блоковете пластичен експлозив, гранатите. „Бомба? Тук?“
— Какво, по дяволите?… — Това бе всичко, което успя да каже, когато се обърна и в гърлото му се заби щика на часовоя от КГБ, чийто силует внезапно бе изникнал в рамката на вратата.
Адмирал Матюсън забеляза, че по време на церемонията по случай Седми ноември на Червения площад нещата изглеждат доста съгласувани.
Затиснат в сектора за високопоставени лица, той виждаше съвсем ясно мавзолея, отдалечен само на десетина метра от него.
Всичко беше синхронизирано. Човек в сива униформа, церемониалмайстор, стоеше на една от по-ниските тераси на мавзолея и командуваше парада, даваше знак за овациите. На площада се появиха две открити лимузини: в едната беше командуващият Московския военен окръг, в другата — министърът на отбраната. Докато преминаваха покрай стегнатите редици, войниците ги приветствуваха с викове: „Ура! Ура! Ура!“ Многохилядните военни части се обръщаха като един, механично като роботи.
После на площада навлязоха танковете, мобилните ракетни установки с широки гуми на колелата, тамянките, теглени от по четири коня, сигурно за прослава на отминалите дни. Всичко това се придвижваше с шум и грохот по паважа, във въздуха плуваше сивосинкав дим от изгорелите газове.
Матюсън знаеше, че скандиращите възбудено, но не и радостно тълпи с червените лентички на гърдите нямат представа за изключителните мерки за безопасност, за взводовете автоматчици, събрани в подлезите около площада, цивилните агенти със слушалки в ушите и издуващи дрехите им пистолети на платформите за зрители около мавзолея. Мерките за сигурност бяха изключително строги заради срещата на високо равнище.
Матюсън гледаше как американският президент маха с ръка от трибуната и се усмихва широко. Почувствува се горд. За пръв път американски президент отдаваше почит на руската революция. Без съмнение студената война беше вече свършила.
Малко след единадесет момиченца с панделки в косите изтичаха по стълбите на мавзолея, за да поднесат увити в целофан букети червени карамфили на членовете на Политбюро. Букети, набавени от секретариата на Горбачов.
Матюсън наблюдаваше членовете на Политбюро на трибуната. Изглеждаха отегчени, вяло помахваха с ръка за поздрав. Една майка до него, явно жена на важен чиновник, беше вдигнала високо детето си и възбудено шепнеше:
— Виждаш ли Горбачов? Това е Горбачов! А този там е президентът на Съединените щати!
Полковник Никита Власик от МВД гледаше Шарлот Харпър със сивите си тъжни очи и си мислеше, че е склонен да повярва на невероятната й история.
Той беше човекът, който веднъж — струваше й се толкова отдавна, макар че беше само преди седмици — я бе арестувал. Човекът, който я беше посъветвал как да избягва неприятностите с властите. Шарлот чувствуваше някаква странна близост с него.
Той кимна. На лицето му нямаше усмивка.
— Знаете ли — каза той, като махна на старши лейтенанта да се приближи, — все повече ми напомняте моята дъщеря. Само вие двете сте способни да си позволите такава дързост — да преминете през заграждение на КГБ.
— Ваня — обърна се той към лейтенанта, — нямаме нито секунда за губене.