Чарли доля в чашите кафе и седна на масата за закуска до Шарлот.
Тонизиращата топлина на току-що отминалата любовна прегръдка ги изпълваше с блаженство. Шарлот, която се бе зачела в рубриката на „Ню Йорк Таймс“ „Изкуство и отдих“, след малко вдигна поглед и каза:
— Чарли, трябва да поговорим.
Той изпъшка. За хубавите, за приятните неща думите бяха излишни.
— Много ли си обвързан с преподавателската дейност в Колумбия? — попита тя.
Веднага след завръщането на Стоун в Ню Йорк Колумбийският университет му бе предложил постоянна работа като преподавател по съветология с прилична академична заплата, която не беше особено голяма. Но Стоун имаше доста спестявания от времето в „Парнас“ и от парите, които баща му бе оставил в банковия си сейф. Освен това апартаментът и алпинистката му екипировка бяха вече изплатени. А може би щеше да наследи и нещо от Леман…
Канеше се да издаде още една книга за бъдещето на Съветския съюз и водеше курс за съветската империя или това, което беше останало от нея.
— Обвързан ли? — попита Стоун и се надигна да вземе филийката, която току-що бе изскочила от тостера. — За какво говориш?
— Искам да кажа, харесва ли ти тази работа? Склонен ли си да напуснеш?
— Дали ми харесва? — „Много“ — помисли си той. Беше отхвърлил няколко предложения да се занимава с анализи за разузнавателните агенции — Управлението за национална сигурност и Разузнавателното управление при Министерството на отбраната. Беше стигнал до извода, че разузнаването е нещо като змия — хлъзгаво и гадно, макар и да е измамно сухо и безопасно, дори приятно на пипане. Каза: — Преподаването в университет щеше да бъде чудесно, ако между колегите нямаше клеветници и студентите не бяха толкова незаинтересовани. А и интригите в академичните среди са толкова по-яростни, колкото по-малък е залогът, както е казал някой. Шарлот, накъде биеш?
— Телевизионната компания ми предложи работа във Вашингтон. Не мога да пренебрегна такова предложение.
— Така ли?
— Да отразявам работата на Белия дом.
— Сериозно? — Стоун направи крачка, напред да я прегърне и спря. — О, не! Вашингтон.
— Знаех си, че няма да бъдеш възхитен от идеята да се върнеш там.
Той обърна очи към тавана.
— Земята с бялото лятно небе. Земята на пешеходните алеи. Градът, гъмжащ от адвокати и конгресмени.
— Чарли…
— Но, предполагам, ще мога да си намеря работа в Джорджтаун.
— Чарли, ще те назначат на секундата.
Той се обърна и я погледна.
— Да — каза, — мисля, че мога да опитам. Защо не?
И двамата изпитваха тъга, особено Стоун. В известен смисъл беше намерил родителите си и ги бе загубил отново и двамата. Беше се научил да убива и знаеше, че носи в себе си способността да отнема човешки живот, също както и на него му бяха отнели толкова много неща.
На годишнината от смъртта на баща си отиде до Бостън и постави цветя на гроба му в гробищата Маунт Обърн. Надгробният надпис беше стих от Пастернак, мрачен и все пак някак обнадеждаващ, който Алфред Стоун така много бе обичал:
Този стих не бе имал особено значение за Стоун, преди кръгът на събитията да се затвори. В него се криеше ключът към последната загадка, изумителното разкритие, направено от Уинтроп Леман в последните десет минути от живота му.
— Не изключвай машинката си — беше казал Уинтроп Леман и с усилие бе посочил касетофона. — Имам да ти казвам още нещо. — И тогава Стоун беше научил всичко.
— Видял си надгробния паметник, който сложих в „Пер Лашез“, за да скрия факта, че Соня е жива — каза тогава Леман. — Два пъти й разрешиха да дойде в Париж, през 1956 и 1953 година. Виждаш ли, баща ти винаги ми е бил благодарен, че го избрах да работи в Белия дом. Той гледаше на мен като на един вид втори баща и отиде вместо мен в Москва, без да се оплаква. И когато бе фотографиран от агентите на ФБР, знаеше, че по-скоро ще влезе в затвора, но няма да разкрие истината.
Стоун виждаше с какви усилия Леман държи очите си отворени. Кимна. Главата му се въртеше, едва говореше.