И естествено, баща му неочаквано се върна в кабинета, хвана го да разглежда албума, отиде до бюрото и побеснял от яд, го затръшна с все сила. На следващия ден майка му, нежната, тъмнокоса Маргарет Стоун, го накара да седне и му разказа накратко, без излишни подробности какво се е случило през 1953 година. „Съществуваше така наречената Комисия за разследване на антиамериканската дейност, каза тя, която, преди ти да се родиш, имаше огромна власт. Имаше един ужасен човек на име Джоузеф Маккарти, който си мислеше, че Америка е завладяна от комунисти, и който твърдеше, че те са навсякъде, дори в Белия дом. Баща ти беше известна личност, съветник на президента Труман и беше въвлечен в една битка между Маккарти и президента, битка, в която президентът не съумяваше да се сражава на всички фронтове. Маккарти изправи баща ти пред своята Комисия и го обвини, че е комунист и руски шпионин“.
„Всичко това беше лъжа, продължи тя, но тогава страната ни преживяваше трудни времена и на хората им се искаше да вярват, че всичките ни проблеми ще се решат, като се отървем от шпионите и комунистите. Баща ти беше невинен, но, разбираш ли, нямаше как да се докаже…“
Чарли отговори с неоспоримата логика на десетгодишно дете:
— Но защо не е казал нещо? Защо не се е борил с тях? Защо?
— И все пак, говори ли някога с баща си? — запита Ансбах, взе керамичната чаша от купчината компютърни разпечатки и отпи от навярно вече изстиналото кафе.
— Като че ли опитах веднъж, когато бях малък. Веднага ми даде да разбера, че не е моя работа. Просто по този въпрос не се говореше.
— А когато порасна?… — започна Сол.
— Не, Сол, не съм. А и не смятам да го правя.
— Виж, неудобно ми е дори да отваря дума. Да те карам да използуваш баща си или Уинтроп Леман за работата си в Управлението…
Ансбах свали очилата си и ги избърса с една хартиена салфетка, която току-що бе измъкнал от едно чекмедже. И заговори отново, като все още ги бършеше съсредоточено.
— Естествено, че ако агентът ни не беше убит, нямаше да те моля, а освен това е извън сферата на чистия анализ, който си назначен да извършваш. Но ти си най-голямата ни надежда и ако не беше важно…
— Не, Сол — отсече разпалено Стоун. Понечи да запали цигара, но ги беше отказал в деня, когато Шарлот си отиде. — И въпреки това, искам да ти припомня, че не съм оперативен разузнавач.
— По дяволите, Чарли! Каквото и да представлява Лениновото завещание, то явно е ключът към загадката защо баща ти е бил хвърлен в затвора през 1953.
Ансбах смачка салфетката и си намести очилата.
— Ако не искаш да го направиш за ЦРУ, поне бих помислил, че…
— Не знаех, че толкова живо се вълнуваш от личния живот на своите подчинени. Сол.
Гласът на кръвта. Сол умееше много добре да манипулира хората и Стоун изпита моментна неприязън.
Сол пак го погледна и заговори предпазливо. Очите му бяха зачервени, изглеждаше изтощен.
— Не ти показах последната страница от записа, Чарли. Не защото ти нямам доверие, но… — Той взе от бюрото си един лист, който беше стоял обърнат с изписаната страна надолу, и го подаде на Стоун.
На листа имаше гриф „Строго поверително/Делта“, което означаваше, че взетите мерки за секретност едва ли ще допуснат до него повече от неколцина души дори от елита на американското правителство. Стоун го прегледа набързо, после пак го прочете, този път по бавно. От изненада чак отвори уста.
— Както виждаш — продължи Сол бавно, сякаш говорът му причиняваше болка, — Горбачов го грози опасност от страна на Политбюро още от деня, в който е станал генерален секретар. На теб това ти е известно — открай време ни предупреждаваше.
Притисна очите си с ръце и уморено ги разтърка.
— А и цялото безредие в Източна Европа. Този човек има врагове. Като се има предвид, че срещата е само след няколко седмици и президентът отива в Москва, реших, че е важно…
Стоун кимаше с разбиране, лицето му почервеня:
— И ако успеем да разберем защо споменават Лениновото завещание, ще добием представа кой е замесен и какви са мотивите му… — Думите му заглъхнаха, той потъна в мисли.
Ансбах трескаво се взираше в Стоун. Попита го почти шепнешком:
— И ти го схвана, както и аз, нали?
— Едва ли има друг начин.
Стоун долавяше леките удари на пишеща машина в дъното на коридора — неизвестно как успяваха да проникнат през масивните врати. Слънчевата светлина, която се процеждаше между щорите, проектираше върху стената геометрична решетка. Стоун се вглежда известно време в нея, после проговори отново: