И служебното му положение, и заплатата му растяха много бавно, докато пак, почти случайно, той не пое по партийно-половата права.
Запозна се някъде с дъщерята на заместник-министъра на външните работи и се възползва от шанса. Ожени се, влезе в партията и бързо почна да наваксва пропуснатото.
Горе-долу тогава се скарахме и съдбите ни поеха в различни посоки. Аз станах дисидент, изключиха ме от Писателския съюз и дори щяха да ме приберат на топло, а той, напротив, бързо напредваше, стана политически коментатор в телевизията, ходеше в чужбина да изпълнява някакви важни задачи и дори, както разправяха, бил един от драскачите, които пишеха книгите на Брежнев. Разбирате естествено, че в ония години не се срещахме в Москва — но на, тук, в Мюнхен, се срещнахме.
Хавайските острови
— Здрасти бе — каза той дружелюбно и ми протегна ръка, която може би трябваше да пренебрегна. Но трябва да призная, че никога не ми е достигала принципност в тези церемониални движения.
Стиснах му ръката и го попитах какво прави в Мюнхен.
— Ами нищо — каза той със същата усмивка. — Дойдох да видя какво продават.
Изпълнен с желание да го уязвя, попитах не му ли стига онова, което продават в московския ГУМ.
— ГУМ, приятелче — ми каза той назидателно и цинично, — е за онези, които не си дояждат, обличат се лошо и дето ги бият в милицията. Освен това там има опашки, а аз не обичам опашките. Знаеш ли къде тука продават видеокасети?
Казах му, че не знам, и пак го попитах какво прави тук.
— О, нищо интересно — отвърна той. — Дребни интрижки.
— Нали се занимаваше с голямата политика — казах.
— Голямата политика — обясни ми той — всъщност се състои от дребни интрижки.
Помълчахме. После го попитах, като е такава важна клечка, не го ли е страх в тая навалица, в която може да има всякакви хора.
— Не, драги, не ме е страх. Тук, сред купувачите, има няколко души, които не ме изпускат от око и пазят живота ми повече, отколкото своя собствен.
— Имаш предвид, че тук има ваши хора? — попитах, като наблегнах на „ваши“.
— Ами да, наши и… — той се засмя. — И ваши също. Виж какво, бързаш ли занякъде?
— Не — казах. — Защо?
— Ами да идем да му ударим по една бира?
— Не те ли е страх да седнеш с мен? Нали хората ви те наблюдават.
— Приятелю — каза той с премерена гордост. — Уверявам те, че общуването с теб не може да ми навреди с нищо. Теб също не те заплашва с нищо впрочем.
— Бе де да знам — казах с цел да го обидя. — Кой те знае с каква задача си тук.
— Каквато и да е — каза той, без да се обиди, — можеш да си сигурен, че не се занимавам с убийства. За тях си има други хора, които впрочем не познавам.
Качихме се в колата ми и го откарах до бирарията в Английския двор, където бяхме пили с Руди.
Поръчахме си по един масс. Поръча Букашов. Забелязах, че макар и с акцент, говори немски перфектно. Келнерът беше с къси кожени баварски гащи с щипки под коленете. Щом изслуша Букашов, той викна „явол!“ и хукна да ни носи поръчката, а Букашов почна да ме разпитва за живота ми тук: как съм, що съм, с кого си общувам, научил ли съм немски. Казах му, че го говоря много по-лошо от него, но че с разговорите на битови теми все някак се справям. Все така с усмивка Букашов отбеляза, че немският наистина е труден и може би почти недостъпен за мен, но едва ли е по-труден от якутския, който съм щял да трябва да уча при друго завъртане на колелото на съдбата. Дори намекна, че в решаването на съдбата ми е взел участие и той и пак той бил против „якутския“ вариант.
— Другите „за“ ли бяха? — попитах.
— Не всички, но някои.
— А ти защо беше „против“?
— Имах си три причини, приятелю — отговори той невъзмутимо. — Първо, ако си спомняш, още от младеж бях готов да правя добро в границите на разумното. Второ, изпитвам все пак някакви сантиментални чувства към теб. И трето, честно, харесва ми как пишеш. Мисля, че въпреки всички глупости, които направи, щеше да е грехота да хабиш таланта си като секач.
И почна да ме убеждава (съвсем искрено, както ми се стори) да не си губя времето, а да пиша.
— Че за кого да пиша? — попитах. — Вие ме откъснахте от читателите ми.
— Е, не преувеличавай — каза той. — Отчасти те откъснахме, отчасти — не. Родината е голяма, границите са дълги, хората пътуват къде ли не, не можеш да разбереш кой какво вкарва. Аз например, да не те излъжа, обаче поне петдесет-шейсет от книгите ти вкарах лично. И сега ще взема някоя.