— Чудни хора сте това болшевиките — казах. — Хващате един писател значи, тормозите го, прогонвате го, а после пак вие му вкарвате книгите контрабандно. Е това не е ли идиотизъм, кажи ми?
— Идиотизъм е — съгласи се Букашов. — Абсолютен идиотизъм. Обаче няма как. Нали разбираш, самата система е идиотска.
Изгледах го с недоумение. И попитах:
— Значи и ти разбираш, че системата е идиотска?
— Че какво толкова? — попита той. — Какво те учудва? Системата е идиотска и аз й служа, но това не значи, че трябва да съм идиот. И другите не са идиоти. Всички всичко разбират, но не могат да направят нищо.
— Странно — казах. — След като всички разбирате всичко, защо не опитате да промените положението? Нали властта е във вашите ръце?
— Вярно, в нашите ръце е. Обаче как да я използваме? Представи си например, че ти я дадем на тебе тая власт. Какво ще направиш?
— Ууууу! — извих така, че един келнер, който минаваше покрай нас с пет-шест халби, се стресна и ме изгледа уплашено. — Ако я имах тая власт, за една седмица поне, първо щях да ликвидирам цялата ви партия.
— Ясно — каза Букашов, без изобщо да се възмути от кощунството ми. — Добре, ликвидираш я — и после какво?
— Не знам после какво — отговорих. — И не искам да знам. Обаче каквото и да стане, пак ще е по-добре от бездарната ви власт.
— Гледай го ти! — Той ме погледна през халбата. — Май си станал злостен антикомунист.
— Глупости! — възразих. — Никакъв не съм станал. Нищо против нямам по отношение на така наречените идеали на комунизма. Свобода, равенство, братство, никакви граници, отмиране на държавата, от всеки според способностите, всекиму според потребностите. Какво общо има обаче това с тая, дето я забъркахте?
— Прав си — каза той и обърса пяната от устата си. — Честно казано, много малко общо има. Обаче сме на власт по-малко от седемдесет години. За историята това е само миг. Вярно, много глупости направихме, понеже бързахме и се опитвахме да прескачаме стъпалата нагоре. А така не става.
— И не може да стане — казах. — Утопията си е утопия.
— Откъде знаеш дали е утопия, или не е? — Букашов си допи бирата и остави халбата на масата. — Ако тръгнеш с рогата напред, е утопия. А ако обмислиш нещата и тръгнеш планово…
— Виж какво — казах, — за чий ми дрънкаш тия глупости? В Москва можеш да си плещиш по телевизията каквото си щеш, тука също може да ментиш местните кретени, обаче не и мене. Да не би да искаш да ме убедиш, че вярваш в комунизма дори ей тоничко?
— Ох, драги, аз не вярвам в нищо — усмихна се той. — Аз не вярвам, а мисля. И ми се струва, че все още има някакви шансове.
— Шансове? — Чак се задъхвах от възмущение. — След всичко, което сговнихте? Какви шансове бе!
— Казах ти: някакви. Малки. Може би дори съвсем нищожни. Но ги има. Ей, момче! — Той хвана притичващия покрай нас келнер за кожените гащи. — Я дай още по една бира.
— Явол! — отвърна келнерът и затича още по-бързо да изпълни поръчката.
Погледнах смаяно след него, после се обърнах към Букашов.
— Льоша! — За пръв път този ден го нарекох по име. — Какво става? Ти му го каза на руски! Как те разбра?
— Така ли? — озадачи се той. — На руски? Е, значи е от нашите. Няма значение, да не те впечатлява. Просто не те засяга.
Келнерът донесе още два масса и ги сложи на масата.
— Закопчай си дюкяна! — насмешливо му каза Букашов.
Ръката на келнера неволно се плъзна надолу, но той веднага се усети и спря. И каза рязко:
— Их ферщее зи нихт.
И си тръгна.
— Е, как да работиш с такива кадри! — въздъхна Букашов. — Издънват се на всяка втора простотия. Виж какво ще ти кажа. Знаеш, че не съм идиот. И че не вярвам на никакви възвишени лозунги. Но и не искам да те лъжа. Няма смисъл. Щом ти говоря за шансове, значи съм мислил за тия неща. И не само аз. Знам, че мнението ти за нашето ръководство е много лошо, но повярвай ми, на много хора в ръководството им сече пипето.
Отидох да се изпикая.
— Знаеш ли — казах, като се върнах, — не знам дали ви сече пипето, или не ви сече, знам обаче, че това няма никакво значение. Системата е прогнила, закостеняла е и вие го знаете най-добре, но вече не сте способни на никакви положителни действия.
— Е, точно тук грешиш, приятелче! — неочаквано разгорещено възрази той. — Способни сме на някои неща. И ще ги направим!
— Какво ще направите? — Погледнах го в упор.
— Имаме някои идеи — каза той и ме гледаше в очите. — Но работата, разбираш, е сериозна. Комбинацията е с много ходове и не бива да сгрешим. Виж, ако можехме да надникнем в бъдещето, на петдесет-шейсет години напред, да речем, и да разберем какво ще излезе… — И ме погледна още по-внимателно и се засмя.