Последните му думи ме накараха да застана нащрек, разбира се. Случайно ли ги беше казал, или това беше намек? Ако беше намек, какво искаше от мен Букашов?
Очаквах да доразвие темата, но той все едно забрави за нея и пак почна да ме пита как живея, като покрай това разправяше как живее и той.
После ме попита какво мисля да правя през лятото и така и не разбрах този въпрос с някаква задна мисъл ли беше зададен, или просто от любопитство.
За да не се издам, казах, че по принцип мисля да отида на почивка и може би дори скоро ще ида някъде… Къде…(и изтърсих) — на Хонолулу.
— Ех, Хонолулу! Хавайските острови! — замечтано каза Букашов. — Знаеш ли, навсякъде съм бил, обаче на Хаваите не съм. Сигурно е много хубаво. Палми, слънце, море и хавайки с хавайски китари. Бе ти мойта бивша любов виждал ли си я?
— Много отдавна — казах.
— Чух, че била станала много религиозна.
— Е, хората се променят — отвърнах уклончиво.
— Глупости! — възрази той. — Не се променят, просто сменят обекта на преклонението си. И си остават същите. Ей, ама как ме разгемби с тоя сифилитик, а? Мислех си, че няма да се отърва. Е, радвам се, че се видяхме, приятелю. Сериозно, не се майтапя. Да предам ли нещо на някого в Москва?
Много имаше за предаване в Москва, разбира се, но не и чрез него.
— Абе — казах, — разправят, че си бил майор от КГБ. Вярно ли е?
— Наполовина — доволно каза той. — Генерал-майор съм. Ама на тебе к’во ти пука? Да не си мислиш, че дойдох, та да те клепя? Не, братче, други игри играя аз, на едро играя.
Повика келнера и въпреки протестите ми плати сметката.
Докато карах, видях в огледалото, че ни следва зелен фолксваген, изобщо без да се крие, само че не беше с франкфуртски номер, а с кьолнски. Казах на Букашов, но той само махна с ръка.
— Наши хора. Не се притеснявай. Мен бройкат, не тебе.
Каза ми да го оставя пред „Фир Ярес Цайтен“, най-луксозния мюнхенски хотел.
И докато стъпваше на тротоара, ме попита може ли да ми се обади в близките дни.
— Къде ще ми се обадиш, нали заминавам? — казах.
— А, да бе — каза той. — В Хонолулу. Забравих. Но няма да киснеш там цял живот я! — И ме погледна втренчено. — Все някога ще се върнеш и може би дори ще ми разкажеш как я карат хонолулците. Значи ще ти се обадя. Знам ти номера.
Май знаеше за мене повече, отколкото си мислех. Впрочем това не ме вълнуваше кой знае колко.
Докато потеглях, видях спрелия на ъгъла зелен фолксваген. После, докато карах към къщи, току поглеждах в огледалото и дори направих няколко умишлени маневри, като влизах в задънени и еднопосочни улици. Фолксвагенът го нямаше, нямаше и други признаци за следене.
Включих радиото — то винаги ми е настроено на първа програма на съветското радио. Предаваха поздравителен концерт — за моряците на далечно плаване. Отначало някакъв неизвестен диктородекламатор чете откъси от „Медния конник“, после оркестърът на Болшой театър изпълни танца на лебедчетата от балета на Чайковски.
— А сега — обяви говорителката сладко — народната артистка на Съветския съюз… ще изпълни украинската народна песен…
— „Гандзя“! — казах високо — и познах.
Откакто се помня, на всички концерти, демонстриращи небивалия разцвет на многонационалното изкуство на родината ми, винаги пеят едни и същи песни. Ако ще са руски, непременно ще са „Среди долины ровныя“ или „Вдоль по Питерской“, а украинските са или откъс от „Наталка-полтавка“, или гореспоменатата „Гандзя“.
Не знам защо, но на всички тържествени концерти, посветени на партийните конгреси, на Деня на милицията и така нататък винаги се пее „Гандзя“, като изпълнителката винаги и всякога е май една и съща: висока дебела лелка с дълга черна кадифена рокля с огромно деколте. И тя си слага ръцете на деколтето като на поднос, кърши пръсти, примижава кокетно и квичи с инфантилно мецосопрано:
Боже мой, мислех си, нима в тази страна наистина никога нищо няма да се промени?
Обаждане от Торонто
Тъкмо си събирах багажа, когато ми се обадиха от Канада.