— Здрасти, френд, Зилберович се обажда.
— А — викам, — здрасти, как е?
— Бачкам — кратко ми отвръща той. — Ти зает ли си?
— В смисъл? В момента или по принцип?
— И в момента, и по принцип.
— Ами по принцип съм зает…
— Значи зарязваш всичко, букваш1 си билет и утре да си в Торонто.
Слисах се.
— Ти да не си се побъркал, драги? — викам му. — От къде на къде ще зарежа всичко в Мюнхен и ще се вдигна чак до Торонто? Ти к’во си мислиш, че си нямам работа ли?
— Въпросът не подлежи на обсъждане, френд. В Торонто наемаш кар, някоя по-незабележима така, по-мъничка, излизаш на хайуея, стигаш до шести екзит, караш две майли и виждаш на банкета светлосин шевролет. С антена на покрива, на задното стъкло с щори, нъмбърът — зацапан с кал. Следваш го, без да се приближаваш много, но и без да го изпускаш от айс. Това е.
— Идиот с идиот! — креснах. — Преди да ми нареждаш такива неща, да беше се научил поне на руски да говориш!
Но думите ми ги чу само жена ми — телефонът от другата страна на земното кълбо вече беше затворен.
— Какво става? — попита тя разтревожено. — Кой се обади?
— Не разбра ли? Зилберович, разбира се.
— И какво иска?
Казах й.
Жена ми се ядоса. Не толкова на Зилберович, колкото на мене. Ама как можело така! От къде на къде! Ние значи може би се прощаваме навеки и са ни останали само няколко дни, а аз съм бил готов да ги прекарам къде ли не, само не и със семейството си! Сам си си виновен, сам допусна да се отнасят така с тебе, като с малко момченце. Значи той ще си въобразява, че е центърът на вселената, а ти ще припкаш при него, щом те привика с пръст, така ли?
Тя, разбира се, нямаше предвид Зилберович.
Казах й, че също съм възмутен до дъното на душата си и че не мисля да припкам никъде, особено пък чак в Торонто.
Казах го съвсем искрено, ядосан най-вече на самия себе си и учуден от странната психическа сила, която ми въздействаше въпреки фантастичното разстояние, което ни разделяше.
Тази сила по някакъв начин ме хипнотизираше, изкарваше ме от равновесие; никакви реално обясними причини не ме принуждаваха да й се подчиня, но можех да не й се подчиня само ако й окажа отчаяна вътрешна съпротива.
Не ви ли е ясно?
Ще се опитам да го обясня по-простичко.
Зилберович не ми се беше обадил от свое име (то пък едно име!), а по заръка на друг човек. На този друг не бях подчинен служебно, не зависех от него материално, отношението му към мен не можеше да ми се отрази по никакъв начин.
Ако се прекланях пред него и бях готов да изпълнявам и най-тъпите му прищевки, пак добре — но не беше така. Нещо повече, с претенциите си да е човекът, който възвестява окончателната истина, той даже ми беше смешен.
И все пак, когато ме потърсеше за нещо, направо се вцепенявах и разбирах, че не ми е по силите да му откажа.
И сега беше същото.
Как трябваше да реагирам на обаждането на Зилберович? Ами просто никак. На някого си му хрумнало, че трябва да зарежа всичко и да хукна накрай света. Не съм длъжен на никого за нищо, не съм длъжен да отговарям даже. Имам си моя работа, и то много.
Но нещо ме изнервяше и ме караше да си мисля, че не е хубаво поне да не отговоря. И като ругаех с най-мръсни думи и Зилберович, и неговия, така да се каже, патрон, а отчасти и самия себе си, почнах да си съчинявам наум варианти на отказ, като почнах с най-високомерния (с телеграма): ИСКАШ СРЕЩА ТИРЕ ИДВАШ.
Кратко, ясно и разбираемо. Но нереалистично. Защото да си представя ситуацията, в която Той идва при мен, беше просто невъзможно, а че аз отивам при Него — то не си е и за представяне.
Но защо, защо, защо?
Защо не мога да се опъна на този човек, който всъщност изобщо не ми трябва?
— Какво ходиш такъв? — викна жена ми. — Само палиш цигара от цигара и ръмжиш.
— Ръмжа ли? — учудих се.
— Не само ръмжиш, ами и се въсиш и показваш среден пръст на не знам кого си. Като не можеш просто да ги напсуваш тия, отговори възпитано. Кажи, че си болен, че си на конференция, че трябва да си довършиш книгата.
— Да бе — усъмних се. — А той ще каже: че на кого са изтрябвали книгите ти?
— Ми ако го каже, и ти му кажи: твойте пък на кого са изтрябвали? На простащината винаги се отговаря с простащина. Ти сам си се слагаш на опашката, затова и другите те слагат там.
Беше права — както винаги.
Но когато отиде до банката, се обадих до летището — просто за всеки случай.
Както си и мислех, от Мюнхен за Торонто нямаше никакви преки полети, а да се прекачвам във Франкфурт вече беше прекалено. От къде на къде?
1
Зилберович като мнозина емигранти говори на език, замърсен с думи от ежедневния местен жаргон. — Бел.авт.