Макар че ако помисли трезво човек, едно прекачване без багаж не е кой знае какво. И освен това във Франкфурт имах, така да се каже, една връзчица, обаче без повод никога не бих отишъл там. Е, ако е пътьом…
Новият Леонардо да Винчи
С Леополд Зилберович (за приятели Лео) се бях запознал в началото на шейсетте покрай сестра му Жанета, с която бяхме колеги в университета. По това време Лео беше една от най-ярките фигури в литературните (може би е по-правилно да се каже „окололитературните“) кръгове.
Дълъг и дългокос, с лекьосан тъмен костюм с кърпени лакти и издут на коленете, той неуморно обикаляше Москва и, изглежда, едновременно беше и в редакциите на най-либералните тогава списания, и в Дома на литераторите, и на всички поетични вечери, и на всички премиери.
Познаваше всички поне горе-долу известни поети, прозаици, критици и драматурзи и ги покоряваше (всеки поотделно) с дълбокото познаване и разбиране на творчеството им. И на всеки можеше да цитира я строфа, я абзац от романа или реплика от пиесата и да направи на цитираното често неочаквано, но винаги оригинално и непременно ласкателно за автора тълкуване.
Не помня какво работеше официално (май като извънщатен литературен консултант някъде си), но призванието му беше да открива и отглежда млади таланти.
Червеникавата му, охлузена и покрита с някакви мазни корички чанта винаги беше натъпкана до дупка със стихотворения, проза, пиеси и киносценарии на млади гении, които той неуморно изравяше отнякъде и ги рекламираше.
След много години, на Запад, се запознах с най-различни литературни агенти — те си седят в просторните си офиси и разпращат на издателите ръкописите на клиентите си, тоест въртят голям и доходен бизнес.
В нашите условия Зилберович правеше същото, но изобщо без хонорар. Нещо повече, самият той беден като църковна мишка, Зилберович, доколкото можеше, даваше по троха хляб на откритите от него гении, без да разчита дори на това, че някога ще му кажат едно благодаря.
Щом някой открит от него талант почнеше да публикува и вече не му трябваха копейки за трамвайно билетче, той веднага забравяше Зилберович — но пък Лео и не искаше нищо. Алтруизмът му беше толкова чист, че той дори не се мислеше за алтруист.
Щом поредният гений го зарежеше, той веднага намираше друг и си го лелееше.
Мене впрочем също ме лелееше навремето.
Беше едновременно мой поклонник, оръженосец и просветител.
Помнеше всичко, което бях написал, почти наизуст.
Навремето, когато често четях опусите си в най-различни компании, Лео винаги беше там. Сядаше в някой ъгъл, с чантата в скута, слушаше внимателно и когато стигах до някой ефектен пасаж или сполучлива игра на думи, предвкусвайки това място, почваше предварително да се усмихва, да кима и да поглежда събралите се, тоест да ги поощрява да обърнат внимание на онова, което ще последва. И ако публиката реагираше положително на съответното място, Зилберович се усмихваше толкова доволно и гордо, все едно той ме е измислил.
Като си спомням този период от живота си, си мисля, че за един писател най-важното, разбира се, е да има природна дарба, но и че в началото на пътя си е много важно да срещне някой като Зилберович.
Отношенията ни приключиха, когато той срещна Сим Симич Карнавалов.
Когато за пръв път чух това име, казах, че е несъвместимо с писателската професия. Че така може да се казва някой конферансие, някой сметководител — но не и писател.
Тогава изобщо не можех да си представя, че след време ще свикна с това име и че то ще ми се струва не само нормално, но и наистина значимо.
Помня първия възхитен разказ на Зилберович за бившия затворник, който бил парнаджия в някаква детска градина и пишел потресна (определението е на Лео) проза. И този човек, със заплата шейсет рубли на месец, живеел невероятно аскетично, не пиел, не пушел, карал, както се казва, на хляб и вода. И пишел от тъмно до тъмно (с прекъсвания само за сън, за да хапне и да хвърли някоя лопата въглища), без да се отдава на никакви удоволствия и без на практика да общува с никого, защото, първо, го било страх от доносници и, второ, ценял всяка минута.
Обаче с него, със Зилберович (Лео го изтъкна специално), не само говорил час и половина, но дори му прочел две-три страници от едно от съчиненията си.
— И? — попитах със зле прикрита ревност.
— Приятелю — тържествено каза Зилберович. — Повярвай на усета ми, той е истински гений.
И го каза с тон, от който се разбираше, че дори в известен смисъл аз също да съм нещо като гений, все пак не съм съвсем истински.