По това време Зилберович живееше на Строминка. С майка си Клеопатра Казимировна и със сестра си Жанета. В двустаен апартамент. Разполагаха с този невиждан по това време разкош, защото дядото на Лео, Павел Илич Зилберович (партиен псевдоним Серебров) бил герой от Гражданската война, в която, за късмет на идните поколения Зилберович, го убили. Ако беше умрял по-късно в лагерите, внук му едва ли щеше да живее при такива жилищни условия. Майката и сестрата на Лео живееха в едната стая, а той в другата — отделно. По стените бяха накачени снимки на най-скъпите му хора. На най-голямата, увеличена от някаква стара снимчица, беше дядо Зилберович, двайсет и пет годишен, с чапаевски мустаци, кожена куртка и с маузер на кръста. Дядо Зилберович беше единственият военен в колекцията по стените. Останалите бяха любимите писатели на Лео, като се почне от Чехов и се свърши с мен.
Често се срещахме в тази стая и пак там му четях първите си разкази.
И не само аз. Тук идваха много поети и прозаици от моето поколение, дори Окуджава видях и чух за пръв път именно у Зилберович.
Въпреки че още отначало изревнувах Зилберович от Карнавалов, все пак не мислех, че ще станат дупе и гащи. Обаче станаха.
Вярно, не веднага.
Доколкото можеше да се съди, Карнавалов беше затворен особняк и не обичаше запознанствата. Но пък и от Зилберович, стига да си харесаше някого, отърване нямаше.
Обаждаше се, идваше, предлагаше услугите си: нещо да се отнесе, нещо да се донесе, да се препечата.
Една нощ, беше вече три без нещо, ми се обади Жанета: Лео го нямало. Излязъл още в седем и го нямало. Вече се били обаждали по болниците и майка му била със стенокардия. Зилберович го нямало.
— Е, какво толкова, че го няма? — казах й. — Да не му е за пръв път да закъснява?
Тя се съгласи, че не му е за пръв път, обаче си имали уговорка — ако ще се забави, да се обади до единайсет и половина.
На сутринта Зилберович ми се обади и ми каза веднага да отида при него.
Оказа се, че цяла нощ е бил с Карнавалов. Който му дал да прочете романа му — на място, без да го изнася. Зилберович чел до сутринта — и сега беше щастлив като след първата нощ с първата си любовница.
— Приятелю… — Лео направи многозначителна пауза, — това е новият Толстой.
Признавам си, че тази оценка доста ме засегна. Ако беше нарекъл Карнавалов Гогол, Достоевски, Чехов, Шекспир, ако щете, бива. Въпросът беше, че дотогава той казваше, че аз съм Толстой. И естествено не можех да се примиря с това, че на света могат едновременно да съществуват двама Толстоевци.
Така че попитах Лео що за роман е написал този нов Толстой.
Лео възрадвано ми отговори, че романът бил 860 страници и се казвал „ПА“.
— ПА ли? — учудих се. — За милицията ли е?
— Защо да е за милицията? — намръщи се Лео.
— Ами ПА — предварителен арест.
— А, да, разбрах — каза Лео. — Не е за милицията. Всъщност това не е просто роман. Това е само един том от замислените шейсет.
Помислих си, че не съм чул добре, и помолих Лео да повтори. Той повтори. Тогава попитах тоя нов Толстой да не би да е лежал в лудницата. И Лео каза, че е лежал, разбира се.
— Естествено — казах. — Ако някой реши да напише шейсет романа по хиляда страници, точно там му е мястото.
Като човек с изключително прогресивни възгледи Лео кипна и почна да ми крещи, че с тия мои изказвания трябвало да ида в КГБ или да си потърся приятели измежду докторите в института „Сербски“. Там щели да ме разберат. Лично той, Лео, не ме разбирал.
Скарахме се яко, треснах вратата и си тръгнах, мислех си, че завинаги. Но това не беше нито първият, нито последният път. На другия ден Лео дойде с шише и каза, че се бил поразгорещил, да го прощавам.
Но когато пийнахме, пак почна да ми дрънка за новия си гений и стигна дотам да го обяви не само за Толстой, ами и за Леонардо да Винчи. Толкова оригинален бил, че като имал предвид огромността на романите си и по обем, и по съдържание, ги наричал не романи или томове, ами буци и канари.
— Цялата голяма зона — каза Зилберович — ще се изгради от шейсет такива канари.
— Че какво общо има голямата зона? — попитах, понеже не го разбрах.
Зилберович ми обясни, че „Голямата зона“ било името на епопеята.
— А, значи пак за лагерите — рекох.
— Глупчо, лагерите са малката зона. Малката зона впрочем ще я има като част от голямата.
— Ясно — казах. — А ПА е част от малката зона. Познах ли?
— Това — каза Зилберович — е типичен пример за ординарно мислене. ПА не е част от малката зона, а роман за ембрионалното развитие на обществото.
— Какво-о-о? — попитах.