— Чуй ме внимателно. — Зилберович метна сакото си на облегалката на стола и закрачи из стаята. — Представи си, че си сперматозоид.
— Ще ме прощаваш — казах, — но ми е по-лесно да си представя, че ти си сперматозоид.
— Добре де — съвсем лесно прие новата си роля Зилберович. — Аз съм сперматозоид. И ме семеизхвърлят в живота, но не сам, а сред двестамилионна тълпа също такива нищожни опашатчета като мене. И не попадаме в парникови условия, а в киселинно-алкална среда, в която може да оцелее само един. И значи всичките тия двеста милиона почват битка за това единствено място. И всички освен един загиват. А този един става човек. И като се ражда, си мисли, че е единствен по рода си, но се оказва, че пак е един от двеста милиона.
— Що за глупости — възразих. — Хората на Земята не са двеста милиона, а четири милиарда.
— Така ли? — Лео спря и ме изгледа с недоумение. Но веднага намери с какво да възрази. — На цялата Земя — да. Но тук става дума не за цялата Земя, а само за нашата страна и точно затова епопеята се казва „Голямата зона“.
— Виж какво — казах му, — такива глупости дрънкаш, че чак главата ме заболя. Голямата зона, ПА, сперматозоиди. Какво общо има между тези понятия?
— Не разбираш ли? — попита Лео.
— Не — казах, — не разбирам.
— Добре — търпеливо каза Зилберович. — Ще се опитам да ти обясня. Цялата епопея и всеки роман поотделно — това са много най-различни пластове. Биологически, философски, социални и политически. Затова е смесицата от най-различни понятия. Освен това говорим за литература, изпълнена с голямо обществено напрежение. Затова вътрешноутробната част от човешкия живот се разглежда като предварителен арест. От предварителния арест човек попада в доживотен затвор. И единствено в смъртта възтържествува свободата.
— Е — въздъхнах. — Животът в нашите конкретно исторически условия може да се разглежда и като доживотен затвор. А тези сперматозоиди — те като живи хора ли се описват?
— Разбира се — каза Зилберович и кой знае защо, също въздъхна. — Обикновените хора се борят, за да влязат в затвора, а изгубилите борбата стигат до свободата. Разбираш ли?
— Да — казах. — Горе-долу. Макар и трудно. Обаче ми обясни по-елементарно: този роман, всичките тези романи за съветската власт ли са, или против нея?
— Ама че си глупак! — възкликна Зилберович и се плесна по бута. — Разбира се, че са против нея. Ако бяха „за“, щях ли да ти разправям за тях?
Не искам да ме разбирате превратно, но когато Лео съвсем хлътна по този Леонардо Толстой и само ходеше при него и говореше само за него, го приех като неочаквана изневяра. Проблемът беше, че без сам да го съзнавам, бях свикнал Лео винаги да ми е подръка, като предан поклонник, когото можеш да пратиш за цигари или за водка и да го изхвърлиш от ума си, когато не ти е нужен. Бях свикнал с това, че винаги може да ида при него, по всяко време, да му прочета нещо ново и да слушам възторзите му. А той изведнъж почна да се променя. Е, все така с желание ме изслушваше и дори ме хвалеше, но вече не беше същото. Вече не казваше: великолепно, гениално, потресно, а: добро е, бива, сполучливо е станало. Виж, Карнавалов…
И ми натриса някакъв цитат от Карнавалов.
Нещо повече — откакто стана приближен на самия Карнавалов, в отношението му към мен се появи някакво господарско снизхождение.
Всичко това си го спомнях в самолета, докато летях от Франкфурт за Торонто.
Геният от Бескудниково
Колкото и да ревнувах и колкото и да криех завистта си зад сполучливи понякога, а понякога съвсем плоски шегички, откритият от Зилберович нов гений не напускаше въображението ми. И когато Зилберович с показна важност ме осведоми, че Сим Симич благодарение на неговата, на Зилберович, лична протекция се е съгласил да ме приеме, аз на свой ред с доста ирония благодарих за оказаната ми чест и му обясних, че да приемат някого се съгласяват обикновено много големите началници, а разните му там парнаджии и така нататък не се съгласяват да приемат, ами молят да се отбият при тях.
— Освен това съм виждал предостатъчно гении — казах му — и изобщо не ме интересуват. Но мога да дойда с теб просто от любопитство, не за друго.
Разбира се, рискувах, защото на Зилберович можеше да му щукне да не ме вземе, но, честно казано, рискът не беше голям.
На Зилберович му знаех и кътните зъби и ми беше ясно, че и на него му се иска да се изфука: и пред мен, и пред Сим Симич, като ни запознае. Защото все пак, макар да се прекланяше пред своя Леонардо, той от време на време си спомняше, че и аз не съм за изхвърляне.