Та значи една зимна привечер взехме едно шише „Кубанска“ и тръгнахме на майната си в Бескудниково.
Слязохме от влака на заледения перон: снегът ти се завира в яката, мрак (всичките лампи изпочупени), вони на замръзнала помийна яма и на нещо още по-гадно.
А после под акомпанимента на местните псета обикаляхме по някакви сокаци, където човек може да не си счупи краката само ако го бива в еквилибристиката.
В крайна сметка я намерихме тая детска градина и това мазе, вмирисано на мишовина и потни дрехи.
Та в една от стаите на мазето живееше този ярък гений, кумирът на Зилберович.
Стаята беше седем-осем квадрата. На стените имаше зеленикави тапети, на места смъкнати, на места — влажни, та заскрежени. Под тавана — прозорченце, че и с решетка, като в килия. Мебелировка: ръждясал железен креват, завит със сиво войнишко одеяло, небоядисана кухненска маса с две чекмеджета, като в горното имаше нож, направен от парче ножовка, алуминиева вилица, отдавна изгубила един от четирите си зъба, и канче, също алуминиево, с изчегъртаните върху него инициали на собственика: „С. К.“
Имаше и лавица над чешмата — най-обикновена дъска със закована ламарина, някога боядисана в синьо, но сега олющена. На лавицата имаше парче огледало колкото длан, част от самобръсначка (горната и ножчето, без дръжка), четка (пак без дръжка, само космите), а в една консервена кутия от шпроти се беше сгушило мокро парче сапун, ама толкова черен и миризлив, че и в съветските магазини трудно можеш да намериш такъв.
По стените — нищо, ако не се броеше една мъничка икона в единия ъгъл срещу вратата.
Имаше и две лампи. Едната, гола крушка, висеше от тавана, а другата, така да се каже, беше настолна. Всъщност не беше точно лампа, а някаква ужасяваща конструкция, направена от тел и увита с вестник, целия на кафяви петна. Трябва да спомена още и две очукани столчета, шкафче и една голяма ракла с катинар. В ъгъла до вратата имаше градинска мивка с алуминиев леген под нея и закачалка, на която висеше омацана с въглищен прах ватенка. Другата ватенка, малко по-чиста, беше на гърба на домакина. Освен нея той беше с ватирани гащи, валенки и галоши.
Беше висок, поизгърбен, с хлътнали страни и железни зъби.
— Симич, това е един мой приятел, запознайте се. Той впрочем, за разлика от теб, е член на Съюза на писателите — високо и както винаги малко нагло каза Зилберович.
— Симич неуверено ми подаде ръка и вместо „здравейте“ каза:
— Хубаво.
И ме погледна бързо и нащрек, както гледат бившите затворници.
Казват, че съвременните самолети си имали специална локаторна система за разпознаване на срещаните във въздуха обекти: свой — чужд.
При затворниците система няма, има усет, постиган с години.
Имам някои основания да си мисля, че Симич не ме взе за чужд. Макар че като за запознанство се държа доста странно. Без видима ирония, но с някакъв подтекст все пак почна да ме подпитва:
— Значи ей така, официално се водите писател? И даже си имате документ, че сте писател?
— Ами да — казах. — Да, водя се. И документ даже имам.
— И си пишете книгите направо на печатарската машина, така ли?
— Не — казах, — защо? Имам си пишеща машина, „Ерика“, и си тракам на нея — така пиша.
Зилберович усети, че разговорът ни кривва в неподходяща посока, и ни прекъсна:
— Симич, ти с тая перодръжка пишеш, нали?
Чак като попита, видях, че до лампата на масата има ученическа мастилница, от ония, дето не се разливат, и че от нея стърчи дебела дървена перодръжка с оглозган връх. За последно бях виждал такава в управата на един колхоз далече в целината.
— Да — каза Симич и ме погледна предизвикателно. — Точно с нея пиша.
— Симич — каза Зилберович, — нали ти подарих автоматична писалка. Къде е?
— А, писалката ли? — Той издърпа чекмеджето на масата и извади пластмасова кутийка, на която пишеше „Союз“.
— И защо пишеш с тоя боклук? — попита Зилберович.
Честно казано, понякога Зилберович и мен ме дразнеше, но в случая май не каза нищо чак толкова обидно. Сим Симич обаче, кой знае защо, изведнъж се ядоса и изгледа бедния Лео така, сякаш искаше да го изпепели.
— С такъв боклук — каза с омраза, — че и с по-голям боклук, даже с гъши и пачи боклук е написана цялата световна литература. Не на разни машини, не на ерики и мерики, а с точно ей такъв боклук!
После обаче омекна и дори позволи на Зилберович да отвори водката. Не пи почти никак обаче, ние със Зилберович излокахме всичко. Пиехме поред от чашата на домакина. И мезехме с топени сиренца с лук.