Мислех си, че сме установили добросъседски отношения, но когато Зилберович го помоли да прочете нещо, Сим Симич пак кипна и като му се облещи, почна да обяснява, че нямал какво да чете, понеже не пишел нищо. И че ако от време на време драскал някои неща, драскал ги най-вече за самия себе си. Очевидно ми нямаше доверие.
Затова пък имаше на Зилберович, и то много, понеже му довери палещата тайна на раклата. Тайната беше, че всичките тринайсет написани канари и заготовките за четирийсет и седемте ненаписани бяха именно в тази ракла, заключени с огромния кофар. Което, разбира се, Зилберович (пръв пазител на тайни) ми каза във ветровитата нощ, докато се препъвахме по заледените улици към гарата.
— Разбра ли най-после? — възкликна развълнувано Зилберович. — Разбра ли, че Симич е гений?
— Мистър Зилберович — отговорих му с въпрос. — Бихте ли ми казали ей така, на пияна глава, но най-възпитано, какво е отношението ви към женския пол?
— Какво имаш предвид? — Лео спря и обърна към мен синьото си в мрака лице и дългия си нос.
— Имам предвид защо с тия външни данни и с тоя нос, който според легендите трябва да съответства на други телесни части, преследваш гении, а не жени? Бе честно ми кажи — педал ли си, или не ти става?
— Виж какво — каза Зилберович, потръпна от студ и си придърпа реверите. — Всичко ли трябва да знаеш?
— Не — казах. — Просто ми е интересно. Но можеш и да не ми отговаряш.
— Мога — каза той. — А мога и да ти отговоря. Или, по-точно, да те попитам. Ти например можеш ли да ми кажеш какво им е хубавото на жените и за какво ни са?
— Е, ама и ти си един! — Малко се обърках. — Не че е кой знае колко хубаво, обаче е интересно. Природата си го иска. Ти да не си идиот бе? — Ядосах се. — Не разбираш ли?
— Не — каза Зилберович. — Не разбирам. Мислиш, че не съм нормален ли? Нормален съм си. Става ми и всичко съм опитал. Съгласен съм, приятно е. Обаче за пет минути удоволствие толкова ангажименти — и преди, и след това…
— А ти не искаш да имаш ангажименти с жени, така ли?
— Не искам. — Зилберович тръсна глава.
— А с гении искаш?
— С гении искам.
— Идиот — казах му.
— Ти си идиот — отвърна ми той.
Това беше единственият път, когато се заинтересувах от личния живот на Зилберович.
Водачът и стадото
Изобщо не възнамерявам да преразказвам цялата история на Симич, тя е много добре позната. За Карнавалов са написани хиляди, дори десетки хиляди статии, дисертации и монографии. Снимаха даже няколко документални филма и един игрален (доста слаб впрочем). Всички от моето поколение много добре помнят как Карнавалов почнаха да го публикуват в чужбина и как веднага стана световноизвестен. Цялата съветска власт — и Съюзът на писателите, и журналистите, и КГБ, и милицията — се вдигнаха с него на бой не на живот, а на смърт, но не можаха да направят нищо.
В самото начало, когато той публикува първата си канара, властите просто се объркаха. Беше по времето, когато нашето правителство кокетничеше със Запада, надяваше се да купи нещо оттам или да открадне нещо, и след историята със Солженицин и останалите избягваше каквито и да било скандали с писатели.
Затова нареждането беше с Карнавалов да се отнесат хуманно. Да поговорят с него, той да се покае в „Литературная газета“ и да обещае повече да не публикува на Запад. Така че когато следователят го привика за пръв път, разговорът беше кротък. Следователят се оказа невероятен почитател на литературния талант на автора на канари.
— Не съм специалист, разбира се — каза следователят, — аз съм обикновен читател. Но романът ви много ми хареса, наистина много. На някои страници даже плаках. — И дори подсмръкна и си избърса очилата, за да покаже как е плакал. — За жалост романът ви излезе в много неподходящ момент. В друго време дори щяхме да го похвалим, но сега, при това усложнено международно положение, враговете ни ще го използват за свои, зли цели, нали разбирате.
И за да не се случи това, следователят предложи Сим Симич незабавно и решително да се противопостави на международните империалисти на страниците на „Литературная газета“. Симич обеща да го направи, но щом се прибра, свика в котелното пресконференция за чуждите кореспонденти. И им държа изключително силна реч срещу комунизма и комунистите, които наричаше или комунистически лапачи, или просто ламтежници.
Резонансът беше невероятен. Симич незабавно се прослави не само като най-добрия писател на света, но и като герой. Целият свят заговори за този храбър русин. И щом светът престанеше да говори и властите решаваха, че щом шумът стихне, ще се оправят със Сим Симич, той, хитрецът му с хитрец, веднага публикуваше нова канара. Вдигаше се още повече шум, а вероятното му арестуване можеше да доведе до международен скандал, по-голям дори от нахлуването в Чехословакия или Афганистан. Властите се чудеха какво да правят. Предлагаха му даже да емигрира. Той не само не го направи, но понеже помнеше историята със Солженицин, се обърна към целия свят с молба никоя страна да не го приема, ако ламтежниците решат насила да го изхвърлят от родината му.