Властите се вбесиха — не знаеха какво да правят. Не можеха да го арестуват. Поклонниците на Карнавалов (вече бяха хиляди) наблюдаваха и неговата дейност, и тази на властите. Властите се опасяваха, че арестуването на Карнавалов може да доведе до открит бунт. Автомобилна катастрофа? Всички щяха да видят, че е съшита с бели конци. Оставаше само тайното експулсиране, обаче как и къде да го експулсират, след като всички западни правителства отказваха? И тогава КГБ проведе блестяща оригинална акция.
Арестуваха Симич в единайсет вечерта при пълна секретност. Изолираха близките и роднините, изключиха не само неговия телефон, но и телефоните на всички съседи. И нищо нямаше да стигне до медиите, ако пред входа на блока му случайно не бил минал един кореспондент от ЮПИ. И не видял как извеждат Симич от входа и как го натикват в колата. Докато обаче кореспондентът провери сведенията и ги предаде по телетайпа, Симич вече е със самолет над Холандия и го пускат на територията й с парашут. Както стана ясно впоследствие, щом холандската полиция открива на територията на страната толкова необикновен десантник, се опитва същата нощ да го разкара в Белгия; белгийците обаче разбират по някакъв начин за замислената операция, съсредоточават войските си по границата и го изтикват обратно. И на холандците не им остава нищо, освен да изгубят играта с чест. На сутринта правителството излиза с декларация, че макар Нидерландия да е страна с незначителна територия, все ще се намери място за писалището на господин Карнавалов. Впрочем само след няколко дни Карнавалов изказва желание да се пресели в Канада, доколкото природата на тази страна по му напомняла за страната, в която бил израсъл. Така че всичко свършва с всеобщо удовлетворение.
Май почнах да се отклонявам и да разказвам неща, които са известни на всички. А целта ми изобщо не е тази. Всъщност никаква цел нямам, а просто си спомням отделни моменти от отношенията помежду ни, при това не най-важните и често дори несвързани.
Все пак времето, когато се запознахме, беше, както почнаха да го наричат после, „пролетно“.
И снегът се топеше, и всичко се топеше и размекваше. Размекваха се даже бившите затворници. Дори най-твърдият от твърдите — Сим Симич.
Още няколко пъти му ходих на гости. И със Зилберович, и без Зилберович. Когато най-накрая разбра, че нямам никакви злостни намерения по отношение на особата му, Симич почна да ми се доверява и дори ми даваше да чета не само „ПА“, ами и глави от другите канари.
Отиваше в котелното да хвърля въглища, а аз седях на кухненската маса и четях в захлас.
Впрочем още тогава ми направи впечатление една глава от „ПА“. Беше дълга, стотина страници, и не пасваше на основния текст. В началото й дори пишеше, че не била за любителите на лесни четива, а за любословния читател. Не знам от кой стар речник я беше изровил тая дума, той все четеше речника на Дал и други такива и все такива думи си вадеше. Та значи аз излязох достатъчно любословен и най-търпеливо изчетох цялата глава. Въпреки че не приличаше на глава от роман, а на научно изследване. Казваше се „Водачът и стадото“. И пак ставаше дума за прословутия сперматозоид, който надбягва останалите двеста милиона. И се казваше, че природата дели всички живи същества, като се почне от сперматозоидите и се стигне до висшите млекопитаещи, на водачи и членове на стадото. Много място беше отделено на поведението на овцете, на вълците, на гъските, на тюлените и естествено всички разглеждани от автора закони се пренасяха в човешкото общество. Където също имало природна подялба на водачи и стадо.
Та тогава ни беше първият сериозен спор със Симич, по този повод. Тъкмо се беше върнал от котелното, стоеше насред стаята и ядеше грис от канчето си. На мен не ми даваше, пък и аз, честно, нямаше да ям, дори да ми даде. Казах му, че главата много ми е харесала, но че все пак между света на животните и човешкото общество си има разлики, и то съществени. И макар че човекът също има стадно чувство, при него все пак са по-развити индивидуалните качества, стремежът към свобода например, и изобщо, така казах, хората не бива сляпо да се подчиняват на природата и човешкото общество трябва да се гради на основите на плурализма. Тази дума — плурализъм — тъкмо излизаше на мода в нашите кръгове и всички я употребяваха където им падне. Та и аз я употребих, без да мисля. Тогава не знаех, че е най-омразната му дума. Изказването ми го възмути до такава степен, че той чак щеше да се задави с гриса и затръска глава.