Може да попитате не отделям ли прекалено голямо внимание на брадата. Нали какъвто и идиот да е един пророк, главното у него не е външността, а мислите и идеите му. Това е обща заблуда, която от години — неуспешно обаче — се мъча да разоблича. Мислите и идеите на пророците са второстепенни. На първо място пророкът въздейства не върху мозъка, а на хормоналната сфера и точно затова му трябва брада и съответстващите й жестове и гримаси. Възбудената сексуално тълпа погрешно приема, че е усвоила идеите, заради които трябва да срива черкви, да копае канали и да унищожава себеподобните си. Интересен е фактът, че макар да освобождават сексуалната енергия на масите, самите пророци много често са импотентни и говорят с тънки женски гласове. За Симич впрочем това твърдение е валидно само отчасти. Вярно, гласът му е тънък, но всичко останало, както съм чувал, си му е наред — и именно това, доколкото противоречи на концепцията ми, ми пречеше да го призная за истински пророк.
Младоженецът
Разказвам за събитията, чийто свидетел съм бил, така непоследователно, понеже в резултат на всичко, което се случи с мен, изгубих вътрешното си усещане за разлика между минало и бъдеще.
Когато Симич се прочу, всички го признаха веднага и поголовно. Да се говори за него можеше само с най-възвишен тон, без да се допуска и най-малката критика. А пък когато се ожени за Жанета, тя изобщо не понасяше някой да каже дори че някоя отделна фраза или отделен ред на Симич не му е харесал. Всичко, което правеше Симич, беше дотолкова безусловно забележително, че дори определението „гениално“ изглеждаше недостатъчно.
Тя впрочем не го оцени веднага. Помня периода, когато той не само ме смая, но дори ме потресе с това, че хлътна по нея от пръв поглед и веднага реши да я съблазни със своя „ПА“ — лично й го донесе в канцеларска папка с кафеникави връзки, за да го прочете.
Жанета вече не помни тия неща, но тогава се отнесе към „ПА“ много сурово.
— Кажи ми — питаше ме — защо пише толкова дълго и защо героите му са все безкрили, безгръбначни и духовно нищи? Към какво ни зоват, към какво ни водят? Защо изобразява целия ни живот само с черни краски? Не може ли да намери в него поне нещичко положително? Всички знаят, разбира се, че имаше отделни грешки и злоупотреби и партията го каза направо и открито. Но в края на краищата колко може да се пише за едно и също? Ами не всичко беше лошо все пак. Колко нови градове построихме, колко заводи, колко електростанции…
Подобни речи бях слушал от устата на Жанета много преди този разговор. Вярно, преди тя ги изричаше по-уверено. А сега у нея се бяха появили някакви съмнения в правотата на „нашето дело“. Незабелязано за самата себе си тя се отдалечаваше от едните идеали, но още не беше стигнала при другите.
Много добре си спомням как веднъж минавах покрай Строминка, нямах две копейки за телефон и реших да се отбия при Зилберович, без да се обаждам предварително.
Качих се на четвъртия етаж и пред вратата на Зилберович почти се сблъсках с един човек — целият в бяло и ленено: ленени панталони, ленено сако, ленени обувки, намазани с паста за зъби, и шапка от началото на трийсетте години (откъде ли я беше изровил?) — и тя бяла и ленена.
— Добър ден, Сим Симич! — поздравих го.
Той ме погледна някак странно, все едно не ме позна, и без да отговори нищо, бавно, като сляп, заслиза по стълбището.
Отвори ми Клеопатра Казимировна. Беше ужасно развълнувана и шепнешком ми каза, че само преди минута „онова чучело“ направило на Неточка (така наричаше дъщеря си) предложение.
— Що за нахалство! — възмути се тя. — Няма никакво положение, пък и на тези години…
Колкото до годините, тогава Сим Симич беше само на четирийсет и четири, но изглеждаше много по-възрастен.
Клеопатра Казимировна ми каза, че Лео скоро щял да се прибере, а Неточка си била в стаята. И отиде в кухнята. Жанета, с басмен пеньоар, седеше на перваза и гледаше улицата (сигурно искаше да види как той излиза от входа).
На кръглата маса насред стаята имаше неотворена бутилка алжирско вино и комплект за маникюр — кутийката беше от червен плюш.
Обикновено Жанета не говореше много с мен, но сега изведнъж се разприказва и ми разказа подробно как Симич дошъл, как очевидно бил развълнуван, как седнал да пие чай и все се бавел да си тръгне и как накрая станал и най-старомодно и предложил ръката и сърцето си. А когато тя отхвърлила предложението му, се ядосал и й казал, че горчиво ще съжалява за решението си, защото скоро той щял да се прочуе в цял свят.