Успях да си отлепя очите и се огледах.
Лежах на дървен нар с твърд дюшек. В някакво странно помещение — нещо средно между затворническа и монашеска килия. В единия ъгъл имаше иконостас, в другия — леген и селска градинска мивка (дали не беше същата, отпреди над двайсет години, която бях виждал в мазето на Симич?). Малкото прозорче беше под самия таван и през него нахлуваха някакви гадни звуци. Някакъв мръсник биеше барабан и надуваше тръба. Що за нахалство, моля ви се! Че може ли толкова рано…
Погледнах си часовника и се вцепених. Дванайсет без двайсет, а аз още да спя. И то в дом, в който стопанинът и всичките му помощници работят от тъмно до тъмно.
Господи, защо пих толкова? Защо не мога и аз като хората, като американците например, да си налея съвсем мъничко, да налея и сода и да поведа спокоен, кротък, уравновесен разговор например за Данте или за данъците?
Впрочем и нашият разговор беше посвоему интересен. Отначало Лео се правеше на важен и тайнствен, но после, като се напорка, се изпусна за някои неща от тукашния живот.
Живеели много затворено. Симич ежедневно пишел по двайсет и четири страници. Понякога работел в кабинета си, понякога, докато се разхождал из имението. Та докато се разхождал, пишел вървешком в бележника си. Щом свършел поредния лист, го хвърлял, без да гледа къде, а Клеопатра Казимировна и Жанета веднага го прибирали и го подреждали при другите. Ще изпреваря малко нещата и ще ви кажа, че впоследствие видях как става това. Симич се разхожда с тефтера, а жена му и тъща му кротко го следват по петите. Щом той хвърли поредния лист, те го хващат, веднага го прочитат и Жанета незабавно оценява написаното по еднобалната система: „Гениално!“. Шепне, за да не пречи на Симич.
Навремето по същия начин оценяваше Ленин. Като бяхме още в университета, веднъж ми даде една негова брошурка (май беше „Държавата и революцията“), та там на полетата беше написала „гениално“ почти срещу всеки ред.
И все пак не си струва да смесва човек водка с бърбън. Главата ме цепеше, дори ме споходиха мисли, че е време да се откажа от пиянството. Дори се заклех, че ще се откажа. Само да пийна едно срещу махмурлука — и веднага се отказвам.
Барабанът все биеше и тръбата ручеше, пречеха ми да се съсредоточа.
Стъпих на столчето и се надигнах до прозорчето. Погледнах и не повярвах на очите си. На площада пред къщата, точно под шарения стълб с табелата „СССР“ стоеше съветски войник в пълна униформа и с автомат на рамо. Отчаяно тръснах глава. Какво ставаше? Дали съветските войски бяха нахлули в Канада, или вече почваше делирът?
Погледнах малко по-встрани и видях негъра Том със саксофон и Степанида с барабан, по-голям и от задника й. Предположих, че досега не са свирели, а само са настройвали инструментите.
После се появиха две руски красавици с пъстри сарафани и забрадки. Едната носеше погача, а другата чинийка със солница.
После… Не разбрах точно как стана. Отначало май се чу звън на камбана, после Том затръби нещо бравурно, а Степанида удари барабана. И в същия момент на алеята откъм далечните постройки се появи чуден конник в бели одежди и на бял кон.
Саксофонът пееше, барабанът биеше, песът се дърпаше на синджира си пред стълбището и лаеше. Конят се дърпаше напред, хапеше мундщука и тръскаше глава, конникът го сдържаше и се приближаваше бавно, но неумолимо като съдбата.
Както вече казах, беше целият в бяло. Бяла наметка, бяла камизола, бели панталони, бели ботуши, бяла брада, а на кръста — дълъг меч в бяла ножница.
Отворих прозорчето докрай и си подадох главата, та по-добре да виждам и чувам. Вгледах се внимателно и видях, че конникът е Сим Симич. Лицето му беше одухотворено и строго.
Симич се приближи до часовия. Саксофонът и барабанът млъкнаха. Симич изведнъж посегна, замахна — и над него в слънчевите лъчи блесна дълъг тесен меч. Изглежда, щеше да отсече главата на нещастния войник.
Замижах. Когато отново отворих очи, видях, че войникът е вдигнал ръце и е хвърлил автомата. Но Симич още държеше меча над главата му.
— Отговори! — чух звънък глас. — Защо служеше на ламтежническата власт? Отговори срещу кого беше вдигнал оръжие?
— Прости, господарю — отговори войникът с гласа на Зилберович. — Не по своя воля служих, сатанинските ламтежници ме принудиха.
— Кълнеш ли се занапред да служиш само на мен и храбро да се сражаваш с ламтежниците комунисти и следовниците им плуралисти?
— Тъй вярно, господарю, вричам се да ти служа срещу всичките ти врази и да бдя над границите руски, та никой ненавистен омразник да не ги премине.