— Целувай меча! — заповяда господарят.
Зилберович коленичи и целуна отпуснатия меч, а Симич мина въображаемата линия на границата, след което двете хубавици (вече нямах съмнения, това бяха Жанета и Клеопатра Казимировна) му поднесоха хляб и сол.
Симич топна залък, поднесе на девиците ръка за целувка, пришпори коня и бързо се отдалечи по една от страничните алеи.
С това церемонията очевидно свърши и всички участници се пръснаха.
Докато си обувах гащите, дойде Зилберович, още с униформата и пак с автомата.
— Много спиш — каза ми с укор. — Дори репетицията не видя.
— Видях я — отговорих. — Всичко видях. Само че не разбрах какво означава.
— Как така да не си разбрал? — каза Зилберович. — Че какво толкова има за разбиране? Симич тренира.
— Да не се надява да се върне на бял кон? — попитах с насмешка.
— Надява се, приятелю. Разбира се, че се надява.
— Ама това е смешно дори да си го помисли човек.
— Виждаш ли, приятелю — като внимателно подбираше думите си, каза Зилберович. — Навремето ти видя Симич в мазето, беден и гладен, с цяла ракла, натъпкана с никому ненужни канари. Тогава плановете му също ти се сториха смешни. А сега виждаш, че правият е бил той, а не ти. Защо тогава да не предположиш, че той и сега вижда по-надалече от тебе? Гениите винаги виждат онова, което не ни е дадено да видим на нас, обикновените смъртни. На нас ни е дадено единствено да им се доверяваме или да не им са доверяваме.
Признавам, че думите му почти не ме засегнаха. Едновремешното му високо мнение за мен отдавна се бе стопило. Той издигаше Симич до облаците, а мен ме поставяше на едно равнище със себе си, дори малко по-ниско. Защото все пак служеше на гений, а аз си бях самосиндикален. Но понеже знаех, че е празноглавец, не му се разсърдих. Погледнах си часовника и попитах Зилберович как мисли, дали ще има билети за полета в шест направо на летището, или трябва да се обадя да си резервирам?
Зилберович ме погледна смаяно, а може би смутено (така и не разбрах точно как) и каза, че днес просто няма как да замина.
— Защо? — попитах.
— Защото Симич още не е говорил с теб.
— Е, имаме още предостатъчно време.
— Ти може и да имаш достатъчно време — каза Зилберович. — Но той няма. Той искаше да те приеме на закуска, обаче ти спеше. А неговото време е разпределено до минутка. В седем става. Половин час тича около езерото, десет минути — душ, петнайсет минути — молитва, двайсет минути — закуска. В осем и петнайсет сяда да пише. В дванайсет без четвърт вече е на Глагол…
— Какво, какво?
— Глагол. Конят. Точно в дванайсет е репетицията за влизането в Русия. После пак работа до два. От два до два и половина обядва.
— Идеално — възкликнах. — Да ме приеме на обяд.
— Не може — въздъхна Зилберович. — На обяд преглежда газетата.
— Каква газета бе?
— Вестника — малко ядосано каза Лео. — Нали го знаеш, че си пада по старите думи.
— Но след обяда все има свободно време, нали?
— След обяда четирийсет минути се занимава със Степанида, учат руски, после половин час спи, защото трябва да си възстанови силите.
— Ами след като се наспи тогава.
— След това има пак малко гимнастика, душ, чай и работа до седем. След това е вечерята.
— Пак с газета?
— Не, с далекообразопоказвателя.
— Ясно — казах. — Гледа си телевизия за кеф. А аз да го чакам, така ли?
— Ама моля ти се! — Зилберович размаха ръце. — Какъв кеф?! Той гледа само половин час. Само новините. После пак работи до десет и половина.
— Да ме приеме след десет и половина тогава. И ще мога да си замина утре сутринта.
— От десет и половина до единайсет и половина чете речника на Дал, после му остава половин час за Бах и си ляга. Не се вълнувай толкова, приятелю. Утре сто на сто ще те приеме. Просто гледай да станеш за закуска.
— Ама големи нахалници сте! — изръмжах ядосано.
— Защо?
— Е, няма да говоря за всички, обаче ти си абсолютен нахалник, а пък твоя Симич — три пъти по-голям. Не стига, че ме накара да дойда от другия край на света, ами и ще ми се прави на не знам какво си. Имал режим, време нямал. Че и аз нямам време.
— Така е — оживи се Зилберович. — Твоето време обаче ти трябва само на тебе, а неговото е нужно на цялото човечество.
Тук вече съвсем побеснях. Между другото не мога да понасям, като ми говорят за народа и за човечеството. И казах на Зилберович, че щом Симич е нужен на човечеството, да си общува пряко с него. А аз веднага тръгвам за летището. И че между другото се надявам, че всичките ми транспортни разходи ще бъдат възстановени.