— За това няма какво да се безпокоиш, приятелю, той всичко разбира и ще плати. Но недей да правиш глупости. Ако си заминеш, той така ще се ядоса, направо не можеш да си представиш.
В края на краищата ме уговори и останах.
Следобед със Зилберович ходихме за гъби, после се къпахме в истинска руска баня с парилня и дървени тасчета. Като влязохме в предбанника, видях в ъгъла десетина брезови метлички, избрах си една и попитах Зилберович да взема ли и за него, или едната ще ни стигне да се нашибаме и двамата.
— Аз не ща — Лео се усмихна малко странно. — Вече съм нашибан.
Не разбрах шегува ли се, що ли, но когато се съблече, видях, че кльощавият му гръб е целият на малиновочервени резки.
— Какво ти е? — попитах изумено.
— Абе Том — беззлобно каза Лео. — Не си знае силата.
— Не разбирам. Бихте ли се?
— Не — печално се усмихна Лео. — Не сме се били. Той ме би. С пръчки.
— Как така? — смаях се. — Как така ще те бие с пръчки? Как си позволява такова нещо?
— Е, той не е виновен. Симич ме наказа с петдесет удара.
Тъкмо си бях събул лявата обувка и замръзнах с нея в ръка.
— Да — каза Зилберович някак предизвикателно. — Симич въведе телесни наказания. Но аз сам съм си виновен. Той ми нареди да отида до пощата да изпратя един ръкопис на издателя му. А аз се отбих в едно ресторантче, пийнах му и забравих ръкописа. Пред пощата си спомних за какво съм тръгнал, върнах се, обаче ръкописа вече го нямаше.
— Ама той в един-единствен екземпляр ли беше?
— Ха! — каза Зилберович. — Ако беше в един екземпляр, направо щеше да ме убие.
Стъписан от всичко това, мълчах. А после треснах с обувката по лейката.
— Лео! — казах. — Не мога да повярвам в тия идиотщини! Това е варварство! Не мога да си представя как в наши дни, в една свободна страна може да бият един умен, фин, мислещ човек като теб в конюшнята като някой крепостен. Ами че това не е само физическа болка, това е обида за човешкото достойнство. И ти дори не възрази, така ли?
— Възразих аз, и още как! — развълнувано каза Лео. — На колене стоях пред него. Умолявах го: „Симич, казвам му, това е за пръв и последен път. Кълна се в честта си, никога няма да се повтори.“
— И той? — попитах. — Не се ли смили? Не му ли трепна сърцето?
— Ха, ще му трепне — каза Зилберович и избърса сълзата от лявото си око.
Толкова бях развълнуван, че скочих и почнах да тичам насам-натам с обувката в ръка.
— Лео! — казах. — Това не може да продължава така. Трябва да туриш точка. Незабавно. Не бива да позволяваш на никого да се държи с теб като с безсловесно добиче. Виж какво, приятелю, обличаме се и тръгваме. — Седнах на пейката и почнах да си обувам обувката.
— Къде? — не ме разбра Лео.
— Към летището. И оттам — в Мюнхен. Не се притеснявай за пари, пари имам. Ще те закарам в Мюнхен, ще те уредя в радио „Свобода“, ще плямпаш срещу Съветския съюз и никой няма да посмее да те бие.
Лео ме погледна и се усмихна тъжно.
— Не, приятелю, никаква „Свобода“! Моят дълг е да съм тук. Разбираш ли, Симич е доста своенравен човек, но нали знаеш, всички гении си имат странности и всички ние трябва търпеливо да се съобразяваме с тях. Знам, знам — забърза той, за да ме спре да възразя. — Не ти харесва, че казвам „всички ние“, защото те слагам на едно равнище с мен. Но аз не те слагам. Аз разбирам, че имаш някакъв талант. Но и ти трябва да разбереш, че между таланта и гения има пропаст. Не току-така цяла Русия се прекланя пред него.
— Цяла Русия? Да се прекланя? — казах. — Ха-ха-ха! Че в Русия отдавна са го забравили.
Лео ме погледна внимателно и поклати глава.
— Не, приятелю, грешиш. Не само че не са го забравили, а дори напротив, влиянието му върху хорските умове расте с всеки ден. И книгите му не само се четат. Има тайни групи, в които ги изучават. Той има привърженици не само сред интелигенцията, но и сред работниците. И в партията, и в КГБ, и в Генералния щаб. Ако искаш да знаеш — Лео погледна към вратата и зашепна в ухото ми, — миналата седмица дойде…
И вече със съвсем едва чут шепот ми каза името на един наскоро посетил Америка член на Политбюро.
— Е, лъжеш! — казах.
— Да пукна, ако лъжа! — Лео се облещи.
На следващата сутрин станах рано. Пред сградата бяха спрели две коли с вашингтонски номера. Едната беше лека кола, а другата бус с надпис „AMERICAN TELEVISION NEWS“. Някакви хора размотаваха кабели и вкарваха апаратура в къщата. Само един стоеше, без да прави нищо, и пушеше пура.
— Джон? — учудих се. — Вие ли сте? Какво правите тук? И за телевизията ли работите?