— О, да — каза Джон. — Работя за всички. А вие какво прави тук? Мислех, че вие вече много, много далече. Ако сте намислил отказвате се, плаща много-много голям неустойка.
— Не се безпокойте — казах му. — Имам още цяла седмица до заминаването.
— Не се безпокоявам. — Джон се усмихна. — Знам, че купили билет. Аз не дошъл за вас, а за малък интервю от господин Карнавалов.
След тези думи влезе в къщата да ръководи подреждането на техниката, а аз реших да се разходя край езерото.
Тук срещнах тичащия за здраве Симич — той ми кимна, без да спира, все едно всеки ден се срещаме на тази алея.
Когато се прибрах за закуска, около масата под ръководството на Джон се суетеше целият отбор оператори, осветители и звукотехници.
На масата се бяха събрали всички домочадци: Клеопатра Казимировна, Жанета, Зилберович, Том и Степанида. Всички изглеждаха развълнувани, а при появата ми дори като че ли се смутиха, но скоро всичко стана ясно.
Въпросът беше, както много учтиво ми каза Жанета, че ей сега щели да снимат Сим Симич в характерна домашна обстановка, на закуска, сред най-близките му, и понеже не съм се числял сред най-близките, ще бъда ли така любезен да си закуся в стаята?
Обидих се и понечих да си тръгна. В края на краищата какво чаках? Да ми платят пътуването ли? Достатъчно бях обезпечен, за да не завися от такава жалка сума.
И вече вървях към вратата, но точно тогава тя се отвори и първо на една количка вкараха Джон — нагъзен, със сини джинси, лепнал очи до камерата, — а след Джон се появи и самият Сим Симич по анцуг. Вървеше бързо, все едно не вижда никакви камери, а вървешком мисли великите си мисли.
Когато стигна до масата обаче, тутакси се преобрази и почна да се държи като истински кавалер: целуна жена си, после целуна ръка на Клеопатра Казимировна, ръкува се със Степанида, потупа Том по рамото, кимна на Зилберович, а на мен каза:
— А, да, виждали сме се.
После седна на мястото на стопанина, предложи всички да се помолят на Бога и зави с тънък глас: „Господи, иже еси на небеси…“
— Окей, окей — прекъсна го Джон, — стига толкова, без това превеждаме нали английски. Сега вие малко яде и говори. И ако може — малко усмивка.
— Никакви усмивки — сърдито каза Симич. — Светът загива. Западът предава на ламтежниците комунисти страна след страна, железните челюсти на комунизма вече са опрели в гърлото ни и скоро ще ни изтръгнат гръкляна, а вие игра си играете. Вие живеете прекалено благополучно, вие сте се изнежили, вие не разбирате, че за свободата човек трябва да се бори, да се жертва.
— И как точно да се борим? — възпитано попита Джон.
— На първо място трябва да се откажете от всичко ненужно. Всеки трябва да има само това, което му е крайно необходимо. Ето, вижте мен. Аз съм световноизвестен писател, но живея скромно. Имам само този дом, две къщички за гости, баня, конюшня и една мъничка пърквица.
— А езерото в имението ваше ли е?
— Да, имам и едно малко скромно езерце.
— Мистър Карнавалов, кой според вас е най-добрият писател на света в момента?
— А вие не знаете ли?
— Досещам се, но бих искал да отговорите вие.
— Виждате ли — каза Симич, като помисли малко. — Ако ви кажа, че най-добрият писател на света съм аз, ще е нескромно. А ако ви кажа, че не съм аз, няма да е вярно.
— Мистър Карнавалов, всички знаят, че имате милиони читатели. Но има и хора, които не четат книгите ви…
— Въпросът не е в това, че не ги четат, а че не ги дочитат докрай. — Симич се навъси. — И че някои, без да са ги дочели, ги хулят.
— Но има и хора, които ги дочитат, но не споделят идеите ви.
— Глупости! — нервно възкликна Симич и тропна с вилицата по масата. — Глупости и простотии. Какво значи дали споделяли, или не споделяли? За да споделя идеите ми, човек трябва да има малко повече мозък от една патка. Мозъците на ламтежниците комунисти са задръстени от идеология, а пък плуралистите изобщо нямат мозък. И едните, и другите не разбират, че аз казвам истината и само истината и че провиждам на много десетилетия напред. Вземете него например. — Симич ме посочи с пръст. — И той се води нещо като писател. Но не вижда нищо след днешния ден. И вместо да седне и да работи, заминава не знам къде си, в така нареченото бъдеще. Иска да разбере какво ще стане след шейсет години. А аз не искам да ходя никъде. Аз знам какво ще стане.
— Много интересно! — възкликна Джон. — Много интересно! И какво ще стане?
Симич се навъси, отмести гаванката и почна да изтърсва трохите от брадата си.
— Ако светът не възприеме това, което казвам — почна той, втренчен право в камерата, — нищо хубаво няма да стане. Нито тогава, нито после. Ламтежниците ще погълнат и целия свят, и самите себе си. И всичко ще бъде завладяно от китайците.