— Ами ако светът все пак се вслуша във вас?
— О, тогава… — Симич живна и въпреки принципите си дори се усмихна. — Тогава всичко ще е прекрасно. Тогава ще се почне всеобщото изцеление — и ще почне отпървом в Русия.
— Как виждате Русия на бъдещето? Надявате ли се, че там ще възтържествува демократичното управление?
— В никакъв случай! — разгорещено възрази Симич. — Вашата прехвалена демокрация не е за нас, русите. Всеки глупак да може да изказва мнението си и да обяснява на властите какво трябва или не трябва да направят — това не е за нас. На нас ни трябва един управник, който да има неоспорим авторитет и съвсем ясно да знае накъде да вървим и защо.
— Мислите ли, че има такива управници?
— Може и да няма, но ще има — каза многозначително Симич и се спогледа с Жанета.
— Много извинявам — каза Джон, след като помисли. — Конкретно някой имате предвид, или това само теория?
— Ох, по дяволите! — кипна Симич, плесна се по коляното, стана и нервно закрачи покрай масата. — Виждате ли, ако ви кажа какво мисля, веднага ще се надигне ужасен вой, плуралистите от цял свят ще се нахвърлят върху мен като озверели псета. Ще кажат: Карнавалов иска да стане цар. А аз не искам да съм цар. Аз съм творец. Мисля творчески. Мисля с образи. Взимам един образ, обмислям го и го претворявам на хартия. Ясно ли ви е?
— О, да — неуверено отговори Джон. — По принцип ми е ясно.
— Значи така. Не искам да ставам цар. Не съм приключил още с творческите си задачи. Но понякога историческите условия се подреждат така, че човек е принуден да поеме дълга, който му вменява Господ. И ако на света няма друг подходящ човек, човек се съгласява.
— Ако ви възложат този дълг, няма ли да откажете?
— Бих отказал, ако има поне един човек, на когото да се има доверие. Но няма никого. Само нищожества. И ако Господ възжелае да напише една страница от историята с ей тази ръка — Симич вдигна високо вилицата, — тогава, е…
И не довърши, и лицето му стана тъжно: очевидно се беше усъмнил, че Господ ще избере именно неговата ръка.
— Е, стига толкова — каза той смирено, но веднага впрочем заговори повелително: — Каквото е писано, ще стане, а сега закуската свърши, време е за работа.
Джон го попита може ли да го снима, докато работи, и Симич, каза, че щял да си работи, а те да го снимали, бил свикнал да работи в трудни условия и камерите не му пречели.
— Симич! — Тръгнах към него. — Докато те снимат, да вземем да поговорим все пак, а?
— Не мога — отвърна Симич. — Бездруго загубих прекалено много време.
На следващия ден изобщо не ме пуснаха на закуска, понеже при Симич дойде конгресменът Питър Блох и двамата проведоха на масата кратки преговори по въпросите на ядреното разоръжаване.
Не издържах, избухнах и заявих на Зилберович, че заминавам.
— Почакай де, почакай — примоли ми се Зилберович? — Ще се опитам да оправя нещата.
Секс-бъчвата
След пет минути се върна унил. Не, днес Симич изобщо не можел да ме приеме. Били му изгубили толкова време, че бил написал само четири страници. Може би щяло да се наложи да се откаже дори от следобедната си почивка и от уроците със Степанида. Единственото удоволствие, което можел да си позволи, бил Бах, и то само защото без Бах не можел да заспи. А ако не се наспял, следващият ден бил провален.
След като изслушах тази информация, тръгнах към килията си да си събирам багажа, без да кажа нищо.
„Мръсници гадни! — възклицавах мислено, докато хвърлях в куфара разни мръсни чорапи и омачкани ризи. — Времето му било скъпо на него, мойто не е ли скъпо? И си мислят, че ще кисна тук да чакам да ми платят билета! Дръжки! Не ми трябват парите ви. Сам ще си го платя, не съм толкова беден. Обаче няма да остана тук и секунда повече. Стига! Край!“
И тъкмо да затворя куфара, но видях, че ми ги няма чехлите. Къде ли ги бях забутал?
Заоглеждах стаята и в този момент вратата се отвори и на прага с метла в ръка се появи Степанида.
— Ой, господарю! — възкликна тя. — Вий туканка ли сте?
— Какво искаш? — попитах грубо.
— Ми да позабърша малко, да пооправя. Мислех, че сте оданади, пък вий туканка да сте били. Ми аз по-после ша дода.
На лицето й беше изписана характерната за нея кретенска усмивка.
— Я чакай — казах, — да си ми виждала чехлите случайно?
— Чехли? — повтори тя и се замисли, все едно й бях заръчал да докаже Питагоровата теорема. — А, да! — сети се най-после. — Слипърс, нали? Ония червеникавите, с плоската подметка. М’че как, знам ги де са. Под крювата ги наврях, та да не въвонеят всичко. Джъст а момънт.