И сигурно щях да не се съглася с предложението на Джон, но точно тогава в мен се пробуди дяволът ми, който, откакто се всели в мен, мисли само за едно — как да ме подтикне към някакво приключение. Понякога прекалява и тогава безмилостно го натиквам в дупката му. Той кротува и известно време изобщо не се обажда. През тези периоди се държа почти идеално: пия и пуша по-малко, пресичам само на зелено, карам според всички пътни знаци и давам всички изкарани пари на жена си. В такива дни познатите ми направо не могат да ми се нарадват. Изгладен, умит, бръснат, подстриган и освен това невероятно любезен с всички.
Но след време дяволът се размърдва и почва да дудне: „Къде си тръгнал да ставаш? Още е рано, обядът не е готов, полежи си. Закъде си забързал, така и така ще пукнеш някой ден. Няма защо да се миеш, нали вчера се ми. Поизтягай се, запали цигара, дай малко никотин на дробовете. Ето ги цигарите на шкафчето.“
Дяволът ми е толкова настойчив, че невинаги мога да устоя на предложенията му.
Извадих цигара и щракнах запалката.
— Браво! — възкликна дяволът. — Ракът е най-доброто средство срещу пушачите.
Това е любимата му сентенция.
— Глупак — казах му. — Какво си се вмъкнал в мен, трябва да идеш да работиш в дружеството за борба с тютюнопушенето.
И като дръпнах пак от марлборото, се замислих за предложението на Джон.
Предложението беше примамливо, но все пак не беше за мене. Къде съм тръгнал? Какво ме чака в далечното бъдеще? Може би някакви ужасии. Пък не съм вече младеж. Аз съм улегнал семеен човек, съвсем скоро (как лети времето!) ще закръгля четирийсетака. Време ми е да я карам по-кротко. Да избягвам ненужните вълнения, стресовите ситуации и течението. Да си облека кабинетната пижама, да си направя слабо чайче, е, в краен случай да запаля една лула и да седна на писалището да съчинявам роман с плавно развиващ се сюжет.
— От всички човешки пороци най-отвратително е благоразумието — каза дяволът.
— Изчезни — казах му. — Не си пъхай носа, където не ти е работа. Писна ми от тебе.
— И на мене ми е писнало от тебе — каза дяволът. — Особено в моменти, когато ми се правиш на добродетелен. Ами чуй ме де — зашепна той, — много добре знаеш, че благоразумието е неблагоразумно. Днеска те е страх да не настинеш, обаче утре ти пада тухла на главата и каква е разликата хремав ли си, или не? Какво толкова се колебаеш? Виж какъв късмет извади, използвай го! Дай да идем да видим какво са измислили вашите комунисти за тия шейсет години.
— Ти май обичаш комунистите, а? — попитах го с насмешка.
— Че как да не ги обичам! — викна дяволът. — Че кой не ги обича? Те са също като дяволите, все измислят разни номера. Хайде бе, дай да идем, много ти се моля.
— Добре — казах. — Да речем, че се съглася. Но това ще е последната авантюра, в която ме забъркваш.
— Идеално! — Дяволът заръкопляска. — Прекрасно! Всъщност много е възможно наистина да е последната.
— Идиот с идиот! — казах му. — На какво толкова се радваш? Ако взема да пукна, какво ще правиш без мен?
— Да — тъжно каза дяволът. — Признавам, че ужасно ще ми липсваш. Но, честно казано, предпочитам да те видя мъртъв, отколкото благоразумен.
— Млък! — викнах. — Не ми пречи да мисля.
— Млъквам — смирено каза дяволът и млъкна; разбираше, че си е свършил работата.
И макар да бях казал на Джон, че решението ми едва ли ще е положително и че ще му се обадя чак след десетина дни, му се обадих на третия и казах: ДА.
Следене
Няма защо да ви обяснявам, че преди да тръгне на такова опасно пътешествие като моето, човек трябва да се погрижи за семейството си и да направи някои неща, които имат достатъчно шансове да бъдат последни.
Банката, пощата, застрахователното дружество, нотариалната кантора — за посещението на тези учреждения ми трябваха няколко дни.
И докато се занимавах с тези работи, внезапно, с усет, придобит още преди години в Москва, разбрах, че ме следят.
Имах си безброй други грижи, но с най-елементарна наблюдателност забелязах, че телефонът ми не се държи както подобава. Ту в слушалката се чуваше някакво шумолене (магнетофон?), ту си подрънкваше сам, без да съм го вдигнал, ту като се обаждах, все попадах на грешен номер, ту на мен ми се обаждаха хора, които изобщо не търсеха мен.
Кучето почна да лае всяка нощ, но като излизах, нямаше никого; намерих обаче точно пред вратата фас от „Прима“.
Друг път ми направи впечатление един младеж с азиатска физиономия. Докато минаваше пред нас с колелото си, той прекалено старателно извърна глава. После в една от съседните улички забелязах стар зелен фолксваген с франкфуртски номер. Надникнах през стъклото и видях забравен на задната седалка вестник „Правда“.