Видях фланелки с надпис „Мюнхен — 1982“ и, разбира се, веднага купих пет-шест. После на щанда за пътеводители намерих карти на най-различни градове, включително и на Москва. Реших, че трябва да си купя (дори поне за да сравня днешната Москва с бъдещата), взех една и почнах да я разглеждам, удивен от това колко е подробна. Когато живеех в Москва, също си купувах карти, но на тях бяха означени само най-главните улици, и то не всички. А на тази намирах и най-малките преки, дори задънените улички, в които навремето бях живял.
— Улица „Карцев“ намери ли я? — чух насмешлив глас зад гърба си и стреснато се обърнах.
Пред мен, със светлозелен шлифер и сива шапка, стоеше и се усмихваше Льошка Букашов, мой бивш колега и приятел в живота и на маса.
Навремето заедно учихме журналистика, а после работихме в радиото, аз в литературната редакция, а той в новините. Вечер киснехме в Клуба на журналистите. Понякога двамата, понякога трима. Той водеше един свой приятел, Едик, къдрав младеж, който се самоназоваваше генетик и имортолог. Когато се запознахме, го попитах занимава ли се с удължаване на живота. Той каза, че удължаването на живота изобщо не му било интересно, това били глупости и с тях се занимавали геронтолозите. Него го интересувал не удълженият, а вечният живот.
— Тоест искате да откриете еликсира на живота? — попитах.
Той отговори, че търсел нещо друго, но за профани то можело да се нарече и еликсир. И тъкмо да се обидя, той се притесни и каза, че като говори за профани, няма предвид мен, а бюрократите, които, понеже не вярвали, че проблемът е решим, не му давали лаборатория и му пречели всячески. Че насмалко не го били прибрали заради менделизъм-морганизъм, че били писали фейлетони за него в „Крокодил“ и че бил страшно благодарен на Льошка, който пръв се отзовал за опитите му по радиото положително.
Изобщо Льошка беше от хората, които няма да ти направят лошо просто ей така. Колкото за доброто, казваше така: „Готов съм да правя добро в разумни граници. Ако ти трябват три рубли за водка, ще ти дам.“
Според собствените си възгледи той беше завършен циник и кариерист. Кариерата му обаче потръгна чак от втория опит.
Първия го почна още в първи курс в университета.
Много добре си го спомням. От всичките колеги той беше един от най-големите и най-бедните. Беше влязъл в университета след казармата и през целия първи курс ходеше с окъсаната си униформа. Не помнеше баща си — той бил загинал през войната. Майка му, Полина Петровна, беше чистачка на Сивцев Вражек и живееше в стая седем и половина квадрата без прозорец.
Льошка ми казваше, че откакто се бил родил, никога (даже в казармата) не се бил наяждал като хората. И че е влязъл в университета не за да става журналист, ами за да стане един от хората, които ядат до насита, обличат се добре и не ги бият в милицията (него го бяха били).
Но още в първи курс той разбра, че хората, дето не ги бият в милицията, също се подразделят на различни категории, и ми каза, че истинска кариера може да се направи не по професионална, а по „партийно-полова“ линия. Помислих си, че наблюденията му върху живота са относително академични, но после видях, че не са и че той се опитва да ги употреби за практически цели.
Още щом постъпи в университета, той стана комсомолски активист, а скоро и секретар на курса ни и кандидат-член на КПСС. Не изпускаше от внимание и половата линия и се събра с една колежка, внучка на исторически героичен болшевик, която, също като него, пламтеше в комсомолската работа.
Във втори курс Льошка се беше наканил едновременно да се ожени за колежката и от кандидат-член да стане пълноправен партиен член. Пак тогава го препоръчаха за комсомолски вожд на факултета, тоест пост, от който предшествениците му се бяха издигнали до най-високите върхове на властта.
И значи поставиха кандидатурата му и трябваше да гласуваме, и просто проформа ни попитаха някой ще му направи ли отвод.
И не щеш ли, на трибуната излезе разплаканата му годеница и каза, че колкото и да й било тежко, трябвало да направи отвод на другаря Букашов, защото бил двуличник: пред масите говорел едно, а в частните си разговори — съвсем друго. В разговор с нея например нарекъл Ленин „сифилитик“.
Времената вече бяха либерални, така че не го изключиха от университета, но не стана партиен член и не го избраха за комсомолски лидер — е не го изключиха от организацията, но му вписаха строго мъмрене в книжката. Вече не можеше и дума да става за кариера и в радиото Льошка стана девета репортерска дупка — пишеше за челниците в производството, за стоманодобива и млеконадоите.