Тръгнах надясно, леко олюлявайки се от студ и мъка, да, от студ и от мъка. О, тоя утринен товар в сърцето! О, илюзорност на бедствието. О, непоправимост! Кое в нея надделява: парализата или повдигането? Изтощението на нервите или безумната мъка някъде около сърцето? А ако в нея има от всичко по малко, то в това всичко, кое все пак е повече? Каталепсията или треската?
— Нищо, нищо — казах си аз, — загърни се да не ти духа и си върви полечка. И дишай много рядко. Дишай така, че да не се препъваш в краката си. И върви нанякъде. Все едно накъде. Дори и наляво да тръгнеш — ще стигнеш до Курската гара; направо — все едно до Курската гара; надясно — все едно до Курската гара. Затуй тръгни надясно, че да ти е сигурно стигането дотам. О, суета!
О, ефимерност! О, най-безсилно и позорно време в живота на моя народ — времето от разсъмване до отварянето на магазините за спиртни напитки! Колко излишни бели косми е вплело то във всички нас, в бездомните и страдащи шатени! Върви, Веничка, върви.
Москва. Площадът пред Курската гара
Ами да, знаех какво приказвам: тръгнеш ли надясно — непременно ще стигнеш до Курската гара. Скучно ти беше в тия улички, Веничка, доиска ти се навалица — на ти сега навалица…
— Стига бе — сам си възразих аз, — да не мислиш, че твоята навалица ми трябва? Че твоите хора ми трябват? Дори Изкупителят и дори на родната си Майчица е казал: „Какво ме е грижа за теб?“ А за мен пък да не говорим: какво ме е грижа за тия щъкащите и омразните?
По-добре да се подпра на колоната и да зажумя, че да не ми се повдига толкова…
— Разбира се, Веничка, разбира се — запя някой във висините, ама едно тихо, едно нежно — зажуми, за да не ти се повдига толкова.
О! Познах ви! Ангели Господни! Пак ли сте вие?
— Ами разбира се, че сме ние — и пак едно нежно…
— А знаете ли какво, ангели? — попитах ги и аз много тихо.
— Какво? — отговориха ми ангелите.
— Тежко ми е …
— Да, знаем, че ти е тежко — изпяха ангелите. — Ама ти повърви, ще ти олекне, а след половин час ще отворят магазина: вярно че водката я пущат след девет, но червено винце веднага ще ти дадат…
— Червено винце ли?
— Червено винце — напевно повториха ангелите Господни.
— Студеничко ли?
— Студеничко, разбира се…
О, колко се развълнувах!…
— Разправяте ми: повърви, повърви, ще ти олекне. Само че на мен хич не ми се върви… Нали знаете какво е да ходиш в моето състояние?!…
На това ангелите нищо не ми отвърнаха. А после пак запяха:
— Ти виж какво направи; отбий се в ресторанта на гарата. Може там и да има нещичко. Там снощи имаше херес. Не може да са изпили всичкия херес за една вечер!…
— Да, да, да. Ще ида. Сега ще ида да проверя. Благодаря ви, ангели.
И те ми изпяха тихичко:
— Наздраве, Веня…
А после едно нежно, нежно:
— Няма нужда…
Колко са мили!… Ами какво сега… Щом ми казват да вървя, ще вървя. И хубаво стана, че вчера купих армаганите — не е редно да тръгвам за Петушки без армагани. Грехота ще е да пристигна без армагани в Петушки. Ангелите ме подсетиха за армаганите, защото онези, за които са купени, и те приличат на ангели. Хубаво направих, че ги купих… А кога си ги купил вчера?… Върви и си припомняй…
Тръгнах през площада, по-точно казано, не тръгнах, ами се потътрих. На два или три пъти се спирах и се вцепенявах — за да ми мине гаденето. Щото в човека има не само физическа страна: в него има и духовна страна, а има — на всичко отгоре — и страна мистическа, свръхдуховна страна. Та аз всяка минута очаквах, че насред площада ще ми се додрайфа откъм всяка от гореспоменатите три страни. И пак се спирах, и пак се вцепенявах.
— Та по кое време вчера си купил армаганите? След ловджийската ли? Не, след ловджийската не ми беше до армагани. Между първата и втората водни чаши ловджийска? Пак не. Между тях имаше пауза от трийсет секунди, а аз не съм свръхчовек, че да сколасам за трийсет секунди да свърша каквато и да била работа. Той свръхчовекът би се проснал след първата водна чаша ловджийска, още преди да е изпил втората… Кога тогава? Боже милостиви, колко тайни има в тоя свят! Непроницаема завеса от тайни! Преди кориандровата или между бирата и бялото десертно?
Москва. Ресторантът на Курската гара
Не, само не между бирата и бялото десертно, там пък хич никаква пауза нямаше. Виж, преди кориандровата — като нищо. По-скоро дори така: лешниците съм купил преди кориандровата, а бонбоните — след. А може и наопаки: след като съм изпил кориандровата, аз първо…
— Нищо спиртно няма — ми каза биячът. И ме изгледа целия като умряло птиче или препикано мушкато.
— Нямало нищо спиртно!