— Опитвате се да кажете, че той е бил извън нормите дори за телепат от самото начало?
Уинчъл кимна:
— Да. Аз изпробвах няколко наскоро разработени теста, включително един експеримент, в който бяха включени други двама телепати. Проникнах в мозъка на Денис и използвах неговите способности, за да вляза във връзка с тях. По-близкият беше на тридесет мили оттук, а вторият на четиридесет.
— Денис е достигнал до мисли, отдалечени на четиридесет мили?
— Да, което обяснява неговата начална реакция на възприятие. Вие не сте били особено отдалечени от източниците на беди при предишните си адреси. Тук обаче… дори на обхват от четиридесет мили, имате достатъчен аванс. Състоянието му напомня чисто вегетиране, а ние имаме множество случаи, датиращи от времето преди мутацията да е получила признание, от които да черпим упование.
— Вярно, има такова нещо — отбеляза Ричард. — Така… Какво ще препоръчате днес?
— Считам, че следва да привлечем някой от новите ТП терапевти, който да поработи с него — ежедневно за известно време, за да го преориентира.
— Прочетох нещичко за тези ранни случаи — вметна Вики. — Понякога травмата е твърде сериозна и те не успяват да се развият като отделни личности… Остават просто с едно шизофренично съзнание, пазещо откъси и отломки на внушения, отпечатали се някога в него. Други пък се оттеглили от всичко и завинаги…
— Няма смисъл да задълбаваме в най-лошото — рече доктор Уинчъл. — Никак не са малко и възстановените, трябва да знаете. Вече сте направили нещо благотворно като сте го довели тук. Също така помнете, че днес терапевтите знаят много повече за това състояние, отколкото се е знаело едно поколение назад. Или дори преди десет години. Или пет. Да му дадем шанс. Нека се помъчим да мислим върху оптимистичните страни. Припомнете си колко лесно се предават вашите настроения и чувства.
Вики кимна.
— Бихте ли ни препоръчали терапевт?
— Всъщност в главата си имам няколко възможности. Ще трябва да проверя доколко са на разположение. Най-доброто лечение вероятно ще изисква терапевтът да живее при вас и да работи с него всеки ден — поне за известно време. Ще се поинтересувам веднага щом се прибера и ще ви уведомя — утре по някое време.
— Добре — кимна Ричард. — Кажете му, че имаме хубава стая за гости.
Уинчъл се надигна.
— Бихме искали да останете с нас на вечеря — рече Вики.
Уинчъл се отпусна отново.
— Благодаря ви.
Ричард Гайз се изправи, усмихнат за първи път през този ден.
— Какво ще пиете?
— Уиски със сода.
Той кимна и се понесе чевръсто към къщата.
„Четиридесет мили…“ — промърмори си той.
Лидия Диманш дойде в дома на Гайз. Дребничка, грациозна жена с мелодичен глас и очи, почти сливащи се като цвят с черното на къдравата й коса. Предположиха, че е полинезийка.
Лидия посещаваше Денис ежедневно като захранваше, канализираше, направляваше и организираше сетивно и извънсетивно сътрудничество. Когато не беше при него, тя стоеше сама в стаята, слизаше в града или отиваше горе на хълмовете. Хранеше се с Гайз, но никога не споделяше нищо за своя пациент. Когато я питаха направо, тя обикновено отговаряше, че е още твърде рано, за да се каже каквото и да било със сигурност.
Месеци по-късно, когато Ричард Гайз замина на дълго бизнес пътуване, състоянието на Денис изглеждаше все така непроменено. Дневните сеанси продължаваха. Вики прекарваше все повече време със своите растения. Няколкото минутки сутрин и вечер прерастваха в часове. Вечер взе да чете книги по градинарство; растенията се множаха. Построиха малка оранжерия.
Една сутрин, излизайки от стаята на Денис, Лидия намери по-височката от нея жена облегната на стената.
— Виктория — рече тя и понечи да се усмихне.
— Искам да го изследвам, Лидия. Толкова дълго… Трябва да видя какво представлява той сега.
— Длъжна съм да ти препоръчам да не го правиш. Държала съм го под твърде стриктен контрол и всяка натрапена мисъл или чувство би нарушила равновесието, което се мъча да…
— Няма да предавам. Искам само да погледна.
— Няма кой знае какво за гледане на този етап. Ще ти изглежда както обичайно…
— Трябва да видя. Настоявам!
— Не ми оставяш избор — отвърна Лидия, отстъпвайки встрани. — Бих искала обаче да размислиш за минутка преди да влезеш.
— Вече съм го сторила.
Вики влезе в стаята, доближи се до леглото. Денис лежеше на една страна, втренчен през нея в отсрещната стена. Очите му не се помръднаха, дори когато тя мина право пред него.
Вики разтвори ума си и се устреми много внимателно към него.