Вики влезе в стаята, доближи се до леглото. Денис лежеше на една страна, втренчен през нея в отсрещната стена. Очите му не се помръднаха, дори когато тя мина право пред него.
Вики разтвори ума си и се устреми много внимателно към него.
Когато се появи, очите й бяха сухи. Подмина Лидия, после предните стаи и излезе на двора. Седна на пейката и зарея поглед в здравеца. Не се помръдна, когато Лидия дойде и седна до нея.
Дълго време никоя не промълви дума.
Накрая Вики изрече:
— Все едно да даваш кръщелно свидетелство на труп.
Лидия поклати глава.
— Само така изглежда. Фактът, че не се наблюдават очевидни промени не бива веднага да се смята за твърде показателен. По всяко време през идващите месеци, упражненията, с които се занимаваме изведнъж могат да се окажат съдбоносни, изтъквайки цялата разлика между стабилност и продължителна дисфункция. Това е другата причина, поради която не исках да го проверяваш сега. Твоят собствен дух е важна част от заобикалящата го среда.
— Трябваше да се уверя — отвърна Вики.
— Разбирам. Но те моля да не го правиш отново.
— Няма. Не ми се иска повече.
След известно време Вики подхвана:
— Все пак не зная за духовния момент. Не виждам как ще се справя. Не знам как да променям отклика, реакцията — тук, вътре. Толкова дълго съм се бояла от разни неща… Когато бях дете — беше от сестра ми Айлийн. Тя не беше ТП и можех да чета какво мисли за мен. После бяха учителите. Накрая целия свят… Истински ад… Тогава дойде първият ми съпруг… Пол… Животът ми бе противен, докато не срещнах Дик. Копнеех за такъв като него — по-възрастен, по-силен, който да знае как да се справи с нещата, с които аз не можех — да вдъхва сигурност. И той наистина бе такъв. Преди да го срещна винаги ми се бе струвало, че светът около мен е на косъм от разпадане. Той ме отърва от това чувство или го държеше надалеч. Все едно е, предполагам. Чувствах, че няма нещо, което да не му се удава, че винаги ще му работи късметът. Че светът ще върви накъдето трябва. Че аз няма да пострадам. Тогава се случи това… с… Денис. Сега се страхувам отново… Този страх расте ли расте от момента, в който се случи. Гледам новините и запомням само репортажите за аварии, бедствия, пробиви, замърсявания. Чета и се впечатлявам само от лошите страни на живота… В света ли е причината или у мен? А може би и двете? Сега Дик е заминал отново, а Денис е в същото състояние… Не зная. Просто не зная…
Лидия я прегърна през раменете.
— Ти надникна вътре в него и сега си уплашена — каза й тя. — Страхът е често пъти добър. Отчаянието не е. Страхът може да изостри сетивата ти, да укрепи волята ти за борба. Отчаянието е отстъпление…
— Но с какво да се боря? И как?
— Има надежда за Денис. Не бих постоянствала в усилията си, ако не го вярвах. Лесно можех да работя върху други случаи, при които резултатите биха се появили по-скоро. Обаче постепенно терапевтът развива усет за шансовете на пациента за възстановяване. Тук имам такова усещане. Не вярвам, че ще бъде лесно, нито, че ще се случи скоро. Може да отнеме дори години и да бъде изключително трудно. Но помни, че аз го познавам по-добре от всеки друг — дори от теб — и чувствам, че има основание за надежда. Ти само надзърна за кратко в онова, което е вътре в него. Аз съм виждала повече. Колкото до другите ти страхове, възможно е да са оправдани. Вероятно на някакво ниво вътре в теб, фрагментарността на неговата развиваща се личност е аналогична на всички неща, които силно са те засягали преди да срещнеш Ричард. Навярно Денис наподобява образа на шизофреничния свят. Фактът, че Ричард е неспособен да му помогне е отключил тези проблеми заедно със събудената тревога. Не е трудно да се види как състоянието на Денис символизира за теб духа на времето. Той не е единична личност, а късове от многото хора, до които се е докосвал. И тези късове не си пасват. Те са в дисхармония. Все пак той е тук някъде, точно както и останалото човечество… С какво да се бориш и как? Храни надежда, която ще бъде оправдана! Не допускай страхът ти да премине незабелязано в отчаяние! Не се отказвай! Ти захранваш страха си с надеждата. Остави я да изтлее. Превърни я в търпеливо очакване.
— Препоръчваш твърд курс, Лидия…
— Зная. Зная също така, че ти ще се справиш.
— Аз… ще опитам…
Откъм планината повя студен вятър и разшумя здравеца. Вики се облегна назад и го почувства с лицето си, вперила очи отвъд кирпичената стена, към онова място над тях, където обгърнатата в сянка планина изглеждаше неочаквано омиротворена.
— Той е дете в особени времена — промълви тя, — ще се уча да го изчаквам.