Лидия се загледа в профила й, накрая кимна и се изправи.
— Бих желала да прекарам още време при него — каза тя.
— Да, разбира се. Върви.
Вики постоя, докато не се спусна нощта с едрите си звезди. Най-сетне усети хлад и се прибра.
Есен, зима, пролет…
Лято.
Предишната вечер бях изпил едно питие в бара на Ла Фонда, стария хотел в края на пътя Санта Фе. Днес разглеждах фасадата на сградата и чаках. Горещо е тук горе — на върха на редицата от сгради, пресичащи Сан Франциско. Погледнах през ниската преградна стена и нагоре към улицата отдясно. Всички сгради бяха ниски. На пръсти се брояха тези на повече от три етажа в малкия градец. Самата Ла фонда е изключение. Кирпич, гипсова украса. Различни оттенъци на кафяво, изпъкващи тук-таме тухли и керемиди. Не представляваше трудност да се стигне до това място преди изгрев-слънце, ако се минеше по покривите, както бях сторил аз. Но сега слънцето… Господи! Как бе напекло площада, гърба ми. Трябваше да облека риза с дълъг ръкав. Така само ще се опека. Както върви, не след дълго ще се превърна в овъглен от слънцето труп или в жив рак. Според случая… Животът е по-скоро процесът на това, което ти се случва, докато чакаш нещо, отколкото колекцията от самите неща.
Оръжието лежи в краката ми. Покрито е с тъмната куртка, която носих предишната вечер. Бях прекарал цял ден с него горе на хълмовете и дори няколко нощи го държах под ръка по време на бягството си. Вчера го разглобих, почистих, смазах. Сега е заредено, готово. Няма нужда да го пипам повече, докато не дойде време да влезе в употреба. Друг на мое място би го взел, галил, играл, би го зарязал и отново би се върнал към него. Тъй като по-голямата част от живота преминава в очакване, винаги съм смятал, че човек трябва да бъде търпелив. Светът идва при теб чрез сетивата ти. Няма как да го избегнеш, поне докато си жив, нито пък има смисъл. Всичко това налага своя отпечатък върху твоята душевност. Ето защо, независимо дали искам и аз не съм останал незасегнат. Светът е по-силен от мене и аз съм само частица от неговата стихия. Единствената проява на свободната ми воля е съзерцанието. Ала как може спокойно да наблюдаваш надвисналата катастрофа!
С удоволствие бих запалил цигара, докато чакам — нещо което съм правил много пъти преди да разбера истината. Децата на Земята биха казали, че това е вредно за здравето и замърсява въздуха. Според мен и сега въздухът е достатъчно отровен. Дори прекалено. Макар че светът е по-могъщ от мен зная, че може да му се навреди. Опитвам се да го опазя, колкото мога. Дори и ако резултатите са нищожни, те ще променят образа на света вътре в мен и аз ще знам, че съм техен създател. Това би нарушило моето съзерцание. Колкото до последиците върху здравето ми, това не ме тревожи ни най-малко. Не ме е грижа какво ще ми се случи. Човек се ражда, живее, умира. По подобие на всеки друг в безкрайността и аз ще бъда мъртъв. Освен ако няма нещо вярно в прераждането, както казват някои… А и в този случай това няма да има значение. Единствено важно е да се изгради образа на света, за който мечтаеш… Това е и моята цел. Ако се наложи да умра, отнасяйки със себе си образа на един по-добър свят, който не би бил възможен без моите усилия, тогава ще бъда удовлетворен. Колкото до това какво ще ми се случи на процеса, нека бъде написано: Родърик Лайшман — той не се интересуваше какво ще стане с него.
Две щатски коли изръмжаха по улицата и изсвириха спирайки на входа на Ла Фонда. Залегнах напред, когато един полицай излезе от сградата и отиде да говори с шофьорите. Скоро, още малко… През последната година бях помогнал в пускането на две бомби — с тях взривените от ДЗ (Децата на Земята) ставаха шест, както и две съоръжения с ядрена мощ. ДЗ бяха свършили достатъчно работа. Днес обаче вероятно ще направим повече. Да спрем вредата преди да е започнала. Уийлър и Маккормак, губернатори на Уайоминг и Колорадо, са тук на среща с губернатора на Ню Мексико, за да обсъдят широкомащабни енергийни проекти — мащабна експлоатация, замърсяване, корупция, разруха. Нямам нищо лично против тях. Не биваше да чета толкова за живота им. Не са съвсем калпави като хора. Земята обаче е по-важна. Тяхната смърт ще означава повече от тяхната смърт…
Наблюдавах как полицаят се обръща и отново се отправя към Ла Фонда. Бавно — излишно е да се бърза — залегнах и извадих оръжието. Положих го в скута си. Вече бях написал с тебешир знака на Децата на Земята на близката стена.
Не беше толкова дълго, струва ми се…
Изникнаха двама полицаи и задържаха вратите — единият от тях беше същият, който излезе да говори с шофьорите. Те дори не огледаха нагоре и надолу улицата. Прехвърлих оръжието, наместих приклада към рамото си, свих пръст на спусъка.