— Ами шансът да бъдат избегнати и двете неща се увеличава, ако залича следите, доколкото ми е възможно.
Той отиде до прозореца и погледна навън.
— Поредният ти превоз май че в момента се носи по пътя насам. Какъв цвят трябва да бъде?
— Червен.
— Аха. Може би е той. Слушай, не искам да взимаш повече аспирин.
— О’кей. Ще се придържам само към пиячката.
— Ще си тровиш организма!
— По-добре, отколкото да тровя Земята! — отговорих аз. — Тя ще се върти много по-дълго. Стиска ли ти да ми правиш компания?
Той се изкикоти кратко, след което се изхили мрачно.
— По едно за изпроводяк? Добре, защо не?
Аз извадих бутилката, докато той донесе две чаши от бюфета. Оставих го да налее.
— Спокойно пътуване!
— Благодаря. Богата реколта!
Чух спирането на покритата камионетка. Прекосих стаята до прозореца и хвърлих поглед навън. Куик Смит, атлетичен и преждевременно побелял, който при едно по-различно завъртане на монетата щеше да бъде на мое място, отиде на оглед. Аз все пак разпознах шофьора. Така че довърших питието си без да бързам, върнах чашата на тезгяха и си прибрах бутилката.
Стиснах ръката на Джери.
— Карай по-полека в тая работа все пак, чуваш ли?
Кимнах неопределено. Куик тъкмо влизаше да съобщи за пристигането.
— Довиждане.
Последвах го навън и се качих отзад в машината. Шофьорът, мускулест момък на име Фред, дойде да ме види и да ми покаже кое къде се намира. Имаше храна, кана с вода, шише вино, пистолет 38 калибър и кутия с патрони. Не бях сигурен доколко би ми послужило това последното — ако някой ме застигнеше, бих се предал с готовност. Пък и не бях в състояние по никакъв начин да го заредя с особена бързина. Разбирайки това, Фред го зареди вместо мен и го пъхна под дюшека.
— Готови? — попита той.
Аз кимнах и той ме заключи вътре. Легнах и затворих очи.
Доктор Уинчъл не успя да убеди лейтенант Мартинес, но след десетминутен разговор Ричард Гайз му повярва. Дик беше поръчал само петминутен телефонен разговор с Вашингтон и успя да събуди федералния интерес до такава степен, че специален агент Робъртсън пристигна в дома на Гайз същата вечер. Беше трийсетгодишен, спретнат, с гъста коса и сини очи. Начумерен в сивите си дрехи той седеше в дневната срещу Вики и Лидия.
— Няма никакво досие на името на Родърик Лайшман — рече той.
— Нищо не мога да направя — отвърна Лидия. — Това е неговото име.
Вики погледна към нея, учудена от нотките в гласа й. Брадичката на Лидия бе някак вирната, устните й стиснати.
— Съжалявам — каза Робъртсън. — Не се обиждайте. Все още се проверява. Възможно е да е използвал друго име в миналото. Права бяхте за ДЗ връзката. Той е оставил техния знак.
Тя кимна:
— Кажете ми какво ще стане с него?
Робъртсън потисна една напираща усмивка.
— Обичайното. Процес, осъждане, присъда — ако информацията ви е вярна. Колкото до детайлите, те ще зависят от адвоката му, съдебните заседатели, съдията. Знаете как е.
— Нямах това предвид — рече тя.
Той приведе глава напред.
— Боя се, че не разбирам.
— Мислех за пациента си — уточни тя. — Неговата телепатична фиксация достига до пълно поглъщане. Искам някакво уверение, че ако ви помогнем, мъжът ще бъде заловен жив. Нямам представа какви последици може да има смъртта му върху Денис. И не желая да ги откривам.
— Не съм в състояние да ви дам никакво уверение…
— Тогава аз няма да мога да ви съдействам.
— Укриването на доказателства е нещо сериозно. Особено в един такъв случай.
— Моето първо задължение, както го разбирам, е към пациента ми. В случая обаче дори не съм убедена, че това може да бъде отнесено към доказателствата. Не вярвам някога да е имало подобен случай.
Робъртсън въздъхна.
— Нека не се заяждаме на тема законност — рече той. — Мъжът е застрелял двама губернатори. Единият е мъртъв, а другият може и да не преживее нощта. Той е член на една радикална еко групировка, която използва насилие като част от стратегията си. В момента се мотае на свобода, а вие признавате, че Денис може да го проследи. Ако откажете да сътрудничите, ще доведем наш телепат, който да напътства Денис. Вие изобщо не сте толкова незам…
— Мистър Робъртсън, има пределно ясни законови прецеденти в тази материя. Вие нарушавате по най-груб начин неговата лична свобода…
— Той е малолетен. Родителското съгласие е всичко, което се изисква, а вие не сте му родител.
Той погледна към Вики, която стиснала ръце до побеляване, се обърна към Лидия.