— Денис ще пострада ли, ако те ранят мъжа? — попита тя.
— Така мисля.
— Тогава аз не давам съгласието си — заяви тя. — Съжалявам, мистър Робъртсън.
— Тъй като вашият съпруг се обади най-напред, възможно е той да ни даде разрешението.
Вики изведнъж отпусна ръце.
— Ако той го направи, няма да му проговоря вече. Ще си замина и ще взема Денис със себе си.
Робъртсън наведе глава.
— Не искам да бъда неразумен. Кажете, моля, как да гарантирам молбата ви? Ние го искаме жив. Трябва ни, за да го разпитаме. Искаме да научим, колкото се може повече за групировката му. Ще се помъчим да го заловим жив. Хората обаче ще стрелят в самозащита. Дори тогава ще се опитат да не го убиват. Но такава вероятност съществува. Възможно е да бъде убит. Помъчете се и вие да бъдете разумни. Ако ни дадете точни сведения за него, то това ще увеличи шансовете да го докараме жив. Какво друго мога да ви предложа?
— Много добре — съгласи се Лидия. — Това вече звучи смислено. Тогава във вашите възможности е да предадете това на всички агенти, които ще бъдат включени в преследването.
— Дадено — отвърна той. — Аз лично ще говоря с тях, където и да са. Доверете ми се. Така е честно, нали?
Лидия погледна към Вики.
— Давай — съгласи се тя.
— Добре — започна Лидия. — Той е в Колорадо…
Още не беше се съмнало, когато се събудих. Бях много жаден, а рамото ми туптеше. Отне ми известно време да си спомня какво се бе случило. Наведох се напред, за да намеря шишето с вода. Разтърках очи, прокарах пръсти през косата си, отпих отново.
Отместих завесата и погледнах навън. Скали, предпазни заграждения, песъчлива почва…
Погледнах часовника си: 4:35.
— Бихте ли свили тук някъде? — извиках аз. — Мехурът ми ще се пръсне.
Той спря и ме изведе от колата. Приближих се до пропастта и попитах:
— Колко остава до следващия сменен пункт?
— Половин час. Може и по-малко. Предполага се, че ще се срещнем към пет.
Изсумтях.
— Държиш ли се? — попита той.
— Ще се оправя — отговорих. — Някакви неприятности, докато спях?
— Никакви. По новините също нищо ново.
Пропълзях обратно вътре.
Беше мразовито и наметнах раменете си с одеяло. Пийнах от бърбъна. След всичкото това време, сякаш трябваше да сме се изплъзнали от преследване. Прокарах ръка по брадичката. Реших да спра да се бръсна и да си пусна брада. Щях да оставя и косата си да порасне. Ще се притая някъде, докато рамото ми се оправи, после ще си намеря съвсем обикновена работа. Ще остана там три-четири месеца… Сетне ще се отправя на запад. Сиатъл, Портланд… Пипнах подутината на дюшека. Исках ли да взема пистолета със себе си? Щях да загазя, ако го откриеха у мен. В същото време, беше добре да го имам. Хрумна ми да го скрия в превръзката. Подходящо място за него. Налагаше се да го задържа, докато се възстановя. После ще го заровя. Все пак, можеше да ми намерят по-малък.
Прибрах оръжието като изпробвах различни положения в превръзката. Оставаше най-добре прикрит откъм гърба. Достатъчно удобно. Съвсем подръка. Направо беше срамота да подмина такова идеално скривалище.
Извадих го и го върнах обратно под дюшека. Нещо, с което да занимавам ума си все пак…
Продължавах да зъзна. Дръпнах една голяма глътка от бутилката. Така е по-добре. По-хубаво от аспирин. Не виждам защо да не бъда с малко приповдигнат дух.
След време намалихме, отбихме от пътя и застъргахме по един скалист склон. По-нататък спряхме и шофьорът дойде да отвори каросерията.
— О’кей, ето ни тук — съобщи ми той.
— Къде е това тук?
— Маккинли, Уайоминг.
Аз подсвирнах.
— Доста сме се отдалечили.
Той ми подаде ръка и ми помогна да сляза. После пропълзя обратно вътре. Събра одеялото, възглавницата, шишето с вода, бърбъна и ги сложи на лесно за достигане място на пода зад него. Разрови опипом под дюшека и извади пистолета. Погледна към мен, после към оръжието и след това пак към мен.
— И това ли вземаш?
— Защо не? — отвърнах, поех оръжието и го пъхнах в превръзката.
Проблясък от трепкаща звездна светлина отдолу, откъм дясната ми страна…
— Кое е това езеро?
— Язовир Глендо.
Той слезе и събра нещата. Заобиколи фургона и аз го последвах, съзирайки паркирано возило под дърветата, на около стотина фута. Влажният въздух не помръдваше, а нощната тишина се нарушаваше единствено от нашето придвижване. С приближаването различих голям зелен седан. Шофьорът ни чакаше и пушеше. Поздравих го, без да го разпозная. Имена не разменихме.
Моят водач му кимна, натовари нещата ми отзад и стисна здравото ми рамо.
— Късмет — пожела ми той.
— Благодаря.