Качих се и се разположих удобно.
— Как е? — попита новият шофьор.
— Съвсем прилично, въпреки всичко.
Чух как моторът се дави и фучи. Прехвръкнаха искри, докато водачът подкара своята кранта. Фаровете се включиха. Потеглихме.
Малко по-късно шофьорът рече:
— Всички новини само за това тръбят. Как мина?
— Предимно в чакане — отговорих. — Самото то отнема едва няколко секунди. Механично действие. После мисълта ти е в бягството.
Тези няколко секунди отново преминаха през главата ми. Видях ги как падат. Вече бях поставил знака. Избърсах оръжието и го облегнах… така. После се приведох и побягнах. Чувах шумове зад себе си, отдолу. Изстрелът… рамото ми… бях пролял кръв. Сигурно вече са я изследвали.
— Нищо особено — рекох. — Всичко приключи.
— Според последните новини, Маккормак още виси на косъм.
— Няма значение. Жестът е сторен. Надявам се да оживее.
— Той?
— Много хора вече научиха нещичко. Достатъчно е. Искам да престана да мисля за това сега.
— Смяташ ли, че от цялата шумотевица наистина ще има полза?
— Кой знае? Надявам се… Постарах се.
— Може би са необходими още няколко такива инцидента, за да стигне посланието до всеки.
— Инциденти ли, мътните го взели! Та това си бе убийство. Някой друг да извърши следващото, ако се налага. Аз се оттеглям.
— Заслужил си почивката.
Рамото ми туптеше отново. Отворих шишето.
— Искаш ли да пийнеш?
— Ъхъ, благодаря.
Той го пое, отпи един гълток и ми го върна.
Замислих се за чакането, за образа на Земята в главата ми, за това колко се надявах да съм го променил… Погледнах през прозореца към обгърнатите в сянка очертания на скали и шубраци, равнини и хълмове. Жадувах за малко дъждец — да измие всичко и за малко ветрец — да изсуши и просветне. Природата обаче бе сурова и притихнала. Така да бъде. Дори да не ми е по душа такава, каквато е, все пак ми е драго, че тревичките са сухи, а животинките по своите бърлоги. Удоволствието и гордостта да си човек се усещат най-добре пред дремещата сила на Земята. Дори когато разрушава, тя обогатява с нещо. Прекаленото откъсване от нея ни отнема едновременно и постиженията, и провалите. Ние трябва да чувстваме силите, с които живеем…
Отворих прозореца и поех дълбоко въздух. Да. Светът все още вдъхваше живот в дробовете ми и аз бях благодарен, че му отвръщам…
— Никак не ми е приятно, че го държа буден до толкова късно — промърмори Лидия, втренчила поглед в празната си чашка от кафе.
Робъртсън стисна и отпусна челюсти.
— Не мисля, че ще продължи още дълго — каза той. — Сега, когато отделът на Каспър е вдигнат на крак… Възможно е обаче да напусне Уайоминг преди да го настигнат. Но с хората от Рапид Сити след него ще бъде открит по въздуха преди да навлезе много навътре в Южна Дакота. Зелена кола, поела на изток в този час… Засичането й няма да е прекалено трудно. Още половин час, бих казал.
Лидия погледна към заспалата на дивана Вики.
— Искате ли още кафе?
— Чудесно би било.
Докато наливаше, той я попита:
— Състоянието на Денис… Не е ли доста необичайно за един телепат, че може да оперира на такова разстояние? Лайшман е на повече от петстотин мили оттук.
— Да, така е — отвърна Лидия.
— Как го прави?
Тя се усмихна:
— Ние не сме сигурни как става дори и на най-малката дистанция. Вие обаче сте прав за обхвата. Поддържането на контакт толкова дълго време на такова разстояние е без прецедент.
Робъртсън пресуши чашата.
— Значи Денис не се е отдалечавал толкова преди. Дори за кратък период?
— Не. Откровено мислех, че само ще ви дадем преднина и Денис ще загуби контакт много по-рано.
— Сигурно е тежко за детето. Съжалявам.
— Всъщност не усещам признаци на напрежение у него, освен нормалната умора поради късния час. Това не е главната ми грижа, разберете…
— Зная. Зная. Не искам да навредя на мозъка на детето. Мислех си, след като Денис прави толкова добър контакт, дали не може и да предава така, както приема? Не би ли могъл да придума Лайшман да се предаде?
— Не. Денис няма да знае как да го подхване.
— Ами вие, тогава? Не можете ли да действате чрез Денис — да предадете съобщение на Лайшман по този начин? Да му кажете да спре и да чака, да хвърли пистолета?
— Не зная — отвърна тя, — никога не съм правила подобно нещо.
— А бихте ли опитали?
Тя отпи от кафето, сетне се облегна назад и затвори очи:
— Ще ви отговоря след малко.
Оставих празната бутилка на земята и оправих одеялото за кой ли път. Отвъд прозореца светът се носеше приятно напред. Може пък и да заспя…
Нещо мъгляво, сиво, жужащо, с неопределена продължителност…