— Родърик Лайшман.
Трепнах, разтърках очи и се огледах. Всичко си бе на мястото.
— Родърик Лайшман.
— Какво?
— Нищо не съм казал — обади се шофьорът.
— Така ми се счу.
— Беше заспал. Вероятно си сънувал.
— Сигурно.
Въздъхнах и се нагласих отново на мястото си.
— Не, не си сънувал, Родърик. Аз те виках.
… Майката Земя е надменна, нехайна. Тя не разговаря с никого. Усетих шишето до крака си и се изхилих. Никога преди не ми се бяха причували гласове. Не се чувствах толкова пиян, но в такива случаи участникът рядко е най-добрият съдник. Когато се събудя, ще ми се види като сън. Затворих очи.
— … Нито си пиян, нито сънуваш, Родърик. Аз съм с теб.
— Коя си ти? — прошепнах аз.
— Ти ме назова.
— Днешното ми дело не може да е било толкова значимо.
— Има други причини.
— Какво по-точно желаеш?
— Твоя живот.
— Вземи го. Твой е.
— Искам да го запазя, а не да го отнема.
— Какво имаш предвид?
— В този момент по следите ти са федерални агенти. Известно им е твоето местонахождение. Скоро ще те настигнат.
Стегнах здраво превързаната си ръка, усещайки пистолета до ребрата си.
— Не. Трябва да се предадеш, а не да се биеш.
— Може би ще имам по-голяма стойност като мъченик.
— От един процес ще има повече полза. Мотивът ти ще бъде разнищен най-подробно.
— Какво искаш да направя сега?
— Паркирай колата и чакай. Предай се! Не давай на преследвачите си претекст да те ранят.
— Разбирам. Ще останеш ли с мен… докрай?
— Аз съм винаги с теб.
Отметнах одеялото и го оставих да се свлече долу. Наведох се напред и помолих:
— Ще отбиеш ли за минутка?
— Естествено.
Той свърна от пътя и удари спирачки. Когато спряхме, попитах:
— Имаш ли пистолет?
— Да. В жабката е.
— Извади го.
— Какво има?
— Просто го направи, дявол да го вземе.
— О’кей! О’кей!
Той се пресегна, отвори жабката и бръкна вътре. Когато понечи да го завърти към мен, аз вече бях готов. Моят бе насочен.
— Не така — казах. — Сложи го долу на седалката.
— За какво е това?
— Изпълнявай!
Колебанието му продължаваше прекалено дълго.
— Днес вече застрелях двамина — предупредих го аз.
Той го остави на седалката.
— Сега протегни лявата ръка и го хвани през барабана!
Той се подчини.
— Прехвърли го! Пусни го тук отзад на пода!
— Какво става? — попита той.
— Опитвам се да предпазя двама ни от това да паднем убити. Нещо против?
— Напълно съгласен съм — рече той. — Мисля, че идеята е чудесна. Само не разбирам как моето разоръжаване ще допринесе за това.
— Искам да избегна изненадващо нападение. Смятам, че скоро ще ни арестуват.
Той се изхили и отвори вратата си.
— Недей да излизаш!
— Няма — той посочи навън. — Погледни все пак! Съвсем сами сме. Няма никой и в двете посоки. Чуй ме, знам колко си уморен, пил си доста и след всичко случило се трябва да си останал без нерви. Разбирам. При цялото ми уважение, струва ми се, че не си съвсем на себе си. Защо не…
— Не мърдай! Ръцете на волана!
— Виж, ще изглеждаме съмнително, ако някой мине и ни завари в тоя вид.
— По-добре е от другата алтернатива.
— Бягство ли?
— Смърт. Не можем да избягаме.
— Смея ли да попитам какво те кара да мислиш така?
— Не е нужно да знаеш — отвърнах.
Той замлъкна за дълго. После попита:
— Това някаква засада ли е? Част от плана, в която не съм посветен? Или е просто твоя собствена идея?
— Не е моя идея.
Той въздъхна.
— Ох. Защо не ми каза по-рано? Щях да се разкарам, след като знаеш какво да правиш.
— По-добре беше да не знаеш.
— Можеш да махнеш пистолета. Аз…
— Уморих се от приказки. Просто си стой, където си.
Ричард Гайз се приближи до сина си, който си почиваше на пейката в двора и попита:
— Как сте?
— Добър ден.
— Казвам се Дик Гайз.
Денис стана, протегна лявата си ръка напред, с дланта нагоре. С дясната притискаше гърдите си. Тъмните му очи се срещнаха с тези на баща му.
— Род Лайшман — рече той, а Дик стисна и пусна ръката му.
— Може ли да поседна?
— Сядайте — отговори Денис и също се отпусна на пейката.
— Как… се чувствате?
— Рамото все още ми създава неприятности — той се протегна и го разтърка. — Вие адвокат ли сте?
— Приятел от съда — отвърна Дик намествайки се. — Добре ли се отнасят с вас?
— Нямам оплаквания. Чуйте, не съм сигурен дали е редно да разговарям с вас в отсъствието на мистър Палмър — моят редовен адвокат. Просто не съм наясно. Не е нищо лично. О’кей?